"Вятърът брулеше лицето ѝ. Дъждът се опитваше да напои сухата ѝ душа, но не можеше. Никога досега не бяха толкова далечни. Тя не можеше и не искаше да приеме това. Винаги, когато се доближаваше до сърцето ѝ, после рязко се отдръпваше. Явно това беше същността му, ярка, загадъчна, двусмислена и непостоянна. С болка изтри грима си, виждайки в огледалото истинското си лице. Отново беше неразбрана и толкова самотна. Не можеше да събере парченцата на сърцето си. Поражението бе непоносимо. В нея бе мрак... Душата и потъваше. Искаше да вярва, че е възможно той да я разбере, притваряше очи за момент. Животът я бе научил, че всичко си има причина. Понякога трябва да стигнем до дъното, за да полетим отново. Опитваше се да излъже себе си, че отново ще сложи маската, че ще заключи душата си във високата кула и въпреки всичко ще намери сили да се вдигне от леглото на сутринта. Че ще се изправи след поредното падане. В опит да слее многото си лица в едно, отново изгуби себе си. Не знаеше коя е, къде е, накъде е тръгнала. Бореше се срещу вятъра, силната буря бе разрушила света ѝ… Бе болезнено да искаш толкова силно „невъзможното”. Да искаш да бъдеш себе си, а всички около теб да те принуждават да сложиш маската. Да бъдеш сам сред хората. Да не можеш да познаеш образа си в локвите, да искаш да счупиш огледалото… Разпиля лицата си и дъждът я погуби..."