Край гроба имаше малка пейка от ковано желязо. На пейката седеше жена с руса, вдигната на кок коса, черна рокля и черни обувки. В скута си държеше аленочервени, откъснати направо от градината репи.
Може би точно този контраст привлече вниманието на мъжа, почистващ съседния гроб – бледото лице… безкръвните устни… и пращящите от живот червени репички, толкова нелепо изглеждащи на това място. Той си помисли: „Трябва да я заговоря“.
Трябва ли да ти говоря, скъпи Густав, мислеше си жената. Обикновено така правят вдовиците. Е, добре, сигурно ти дължа поне благодарност. Половин милион в брой, четири къщи, няколко имота в Беломорието… Не е зле, но пък го заслужавам, нали? Двайсет и две години по-млада, определено по-красива и по-умна от теб. Да, именно по-умна. Женичката ми, така ме наричаше. Или: „Малката ми женичка“. Нямаш представа колко дразнещо беше. Малката женичка с малките пръстчета, с които хвана ръката ти и каза: „Миличък Густав, ти си толкова прекрасен, толкова опитен и мъдър. Но не ...