Миро се спъна в купчината стари вестници, стоварени току пред вратата, политна в тъмното, подпря се в последния момент на отсрещната стена и притихна сломен. За малко да си разбие носа в тая зловеща тъмнина, натежала от стара печал, но въпреки това не намери сили да запали осветлението. Остана така близо минута, докато очите му привикнат с мрака, почти оглушал от бесните удари на сърцето си, сякаш качило се в ушите му, за да го накара да си припомни. Какво не би дал в тоя миг, за да го изтръгне от там, без грам съжаление и колебание, за да го замени с изкуствено. Не беше очаквал подобен удар под кръста, не мислеше, че пак ще го предаде. Колко години бяха минали от тогава?! Двадесет или тридесет?! Дори не искаше да смята. Този апартамент, ах, този апартамент... Този апартамент, в който и най-смелите му мечти се сбъдваха, за части от секундата беше станал собственият му палач на жалкия му, мизерен живот. Какво, по дяволите, си мислеше тогава? Че вечеря с Господа на една маса? Че всичко м ...