Вчера към 4 следобед влезе Бърни. Бърни е кротък човек на 58, но изглежда на 75. Завършил е история в Оксфорд, знае перфектно 8 езика и винаги говори много и интересно. Бърни е слаб. Бърни е циник и скептик. Бърни е с люто чувство за хумор. Бърни е болен от рак на стомаха. Останал му е 1/ 3 от него. Има няколко седмици до морфина. Пуши пурети или лула и пие Jack. Не му отказвам пиенето. Все едно да откажеш на осъдения на смърт последна цигара. Понякога забравям, че е болен и се смея много на философиите му. Говори ми на руски... “Очен красивая.“

Малко преди него в лобито пред бара бяха седнали двойка англичани. Бяха като от реклама. Тя имаше онази по-скоро ирландска нежна красота, много изтънчени черти и ослепителна усмивка, той беше синеок и много мъжествен. Държаха се за ръце и той я обгрижваше, все едно е болно малко ранено птиче. Изглеждаха така влюбени. Бях им направила по един Пимс със спрайт. Та като седна Бърни и като заприказва неговите си глупости, те естествено започнаха да се смеят. Жената със сълзи. Разказваше им за кипърци. Мъжът беше малко по-сдържан. Направи ми впечатление, че стискаше през цялото време чантичката си, чак впиваше нокти в нея.

По едно време се наложи да направя 12 фрапета, та ги оставих малко. Като се обърнах след 10-тина минути жената плачеше. Мъжът беше забил поглед в пода, Бърни плачеше. Излизам иззад бара и питам какво става по дяволите. Жената хукна към тоалетната. Мъжът ми каза: “Той ни сподели, че е болен от рак,  а ние загубихме 10-годишната си дъщеря миналата година. Имаше рак на жлезите”. Не знам какво е било изражението ми, но мъжът ме хвана за ръката и каза: “Не, не е твоя вината, не е ничия, просто съпругата ми…ние…”. Бяха надживели детето си. Аз мълчах. Гледах Бърни, който хлипаше и седеше с поглед впит пред смъртта и тези хора, които се опитваха да живеят след като бяха гледали смъртта на детето си месеци. Не знаех какво да направя. Жената се върна, Бърни се извиняваше като обезумял, плачеше и нищо на света не можеше да го успокои. Камерите бяха уловили цялата драма, шефовете не знаеха за какво става дума и ми се обадиха да разкарам Бърни от лобито. “Get rid of him”. Бърни ме погледна и разбра. И двойката англичани разбраха за какво е било обаждането. Личало ми е. Тогава жената стана и седна до Бърни, прегърна го и започна тихо да му говори. Бърни поръча още едно a шефа се обади и ми каза да го оставя за сега. Аз заприказвах съпруга за световната криза и някак всичко се успокои.

Точно тогава влезе дъщеря ми. Автобусчето я беше стоварило пред вратата и аз гледах как идва към нас. Не идва, бяга с разперени ръце и вряка “Мамоооооооо”. Целунах я и казах силно сконфузено пред хората “Това е дъщеря ми”. Малката отиде да седне в детския кът, но хората помолиха да седне при тях. Почерпиха я един сок и жената и направи жабка от хартия. После извади снимки на детето си. Показа ни ги, Беше красиво, много красиво дете. Дъщеря ми знае да казва “All girls are princesses”. Изтряска го ей така. Мъжът ú каза, че тя е истинска принцеса. Обясних на Анжела на български да не пита нищо за детенцето им и че после ще ú обясня, тя кимна. Бърни седеше и мълчеше. Анжела обича Бърни, защото си играе с нея до колкото може и ú беше подарил една кошничка за яйцата за Великден. Така стана вече седем часа. Хората се застягаха да идат на вечеря, Бърни поръча трето. Мъжът отвори чантичката. Извади една малка плюшена кесийка, вътре имаше синджирче с кръст. Извика Анжела и го сложи около врата ú. После се обърна към съпругата си и каза: “Не се нуждаем от това, мила, нали?” Тя каза: “Бог не ни помогна, дано помага поне на вас.” Анжела уви ръце около врата на жената и я целуна. Тя я стисна силно и затвори очи. Помолиха ме да я заведат на аквапарка днес и без друго нямали какво да правят по цял ден. Държаха се за болката. Бяха свикнали с нея. Защото извън болката нямаха друго. Бърни каза: “Ей, биха ме, те ú дадоха кръст, аз само една кошница. Карай, утре ще докарам нещо по-голямо.” Всички се засмяха. Въпреки… нея.

Когато се прибрахме, повръщах. Малцето попита къде е дъщеря им. Отворих прозореца, посочих звездното небе и тя не попита нищо повече.

Днес от училище ги водят на църква. Водят ги всяка седмица по един път.

В една от тетрадките на чоран прочетох следната българска поговорка. Не знаех, че е българска: “Ако господ беше съвършен, нямаше да създаде човека.” Вярно е. Но ако Господ имаше очи и уши и не се занимаваше с простотии, щеше да свършва по някое друго дело.

Господ ли? Няма нищо друго освен вярата, че си вярваме.