Биеше слънцето с лъчите си полето.

         Удряше с невиждана ярост, бликнала като отколешна омраза на кръвна вражда.

         И стенеше земята от болка, с молба за пощада. Нечути бяха молитвите, нечути останаха и стоновете от изпращащо ята след ята от лъчи слънце. Стърнищата и треви съхнеха, клюмваха полските растения и вехнеха обезцветени. Небесната сила гореше и листата по клоните, и ниските храсти, без милост още от утринта. Обещаваше, че ще изгори всички и всичко до вечерта.

         - Що за огън слезе и се разпиля, подлудял от злоба, навред? – думаха си млади хора, невидели такава страшна мор, скрили се под най-дебели сенници, несмеещи дори да се погрижат за животните си.

         Стоката, както винаги смирено свела глави, търпеше и чакаше и този ден да премине. Орисията им е такава – в един ден ти се радват и кичат с цветя, на другия си курбан по прищявка на стопанина.

         Мнозина, слезли в тъмни изби, да са по-близо до храната и по-далече от слънцето, прегръщаха студените камъни на зидовете за да се разхладят.

         - Нечия сърдита божа длан ли го разпръсна така щедро за да ни накаже! – питаха мъжете си изплашени жени и свеждаха глави пред икони на светци, обещавайки да се поправят.

         Защото човек все за нещо имаше прегрешения и бива наказван, колкото и правдив да се опитва да бъде. Орисията му е такава – в един ден да те посрещнат, че си радостта в живота, а на другия да те разпънат защото си я донесъл.

         - Иде дракон, рекохме ви - знаци ни даде пролетта, че се е събудил и скоро ще прелети. Веднъж на сто и едно лета преминава и ако бъде разлютен, че никой не го чака, ще подпали цялата долина – нареждаха най-старите, дето вечер разказваха на децата за времената когато драконите са летели над покривите им. – Ако се намери кой да вземе, ще ни се размине – но ще посмее ли някой да излезе.

         А в полето нещо осмели да се раздвижи...

         Орач един, самотен, далеч от сянка и покрив, пристъпваше след ралото и коня си. Охкаше земята и под него, корави ѝ буци пукаха като прекършен клон, когато човека ги тъпчеше и разполовяваше. Пукаха като строшена кост.

         Сламена шапка, от ония – широкополите, но с времето поогънала се вече уморена, криеше очите му от тези палещи лъчи, дето караха всичко живо да се свира в най-дълбоки дупки.

         А той напук ореше.

         Луд или безстрашен? – чудеха се неколцина изпратили го с мълчаливи погледи от прикритията си кога поведе коня към полето. Нов беше в село, ако и да бе роден тук,  довя го миналата есен вятъра, не го познаваха още и нищо не разказа за себе си. Повече слушаше, рядко говореше.

         Да каже, че му е нужно точно в този ден да работи, не беше. Нямаше страх от огъня и приказките на старите, че в такъв ден огнен дракон прелита над долината и търси кой да забере със себе си към неговите светове, го накараха да отиде и да види как така лети над всички дето ходят и се питаше – дали ще е голям като буреносен облак, че казват тялото драконово засенчва дори и слънцето.

         Пък ако рече да го вземе... – дано! - орача скоро се върна от скитане, заминал някога, съвсем млад, за да види невижданото, че да потърси и пътя си – колкото и да вървя, а вървя доста, така и не го намери и се завърна в родните места, привидно находил се по света, зачопли малкото земица, дето му оставиха в наследство, и уж се кротна, до днес. Когато старците занареждаха, че иде дракон, си спомни, че като дете все за тях слушаше, за драконите - и кръвта му заигра както някога. Нямайки какво да губи, впрегна коня, нахлузи шапката, напълни водника и отиде да гори в пещта. И да чака.

         Отколе искаше да види един, не за бой с него, къде ще се бият човек и дракон, но просто така - имаше си стар блян за среща с крилатите. Така и очите му ще бъдат доволни, че са видели онова, за което пеят в песните, разказват и в легендите - за онези различни дни, когато драконите са живеели наедно с хората.

         Орача натискаше ралото и току оглеждаше небесата. Ни птица в него, ни облак. Само пустота. И огън.

         - Де го дракона в палещия въздух – рече си, бунейки сухата пръст, - ей на, изплашил се от слънцето и не смее да се яви. Лъжат старите, и песните лъжат, че идвал когато слънцето е най-разгневено на сто и едно лета.

         А то беше повече от разгневено – с нажежен камшик шибаше безумеца.

         - Вярват им празноглавите на приказки от имало едно време – повярвах им и аз...

         Дразнеше слънцето, правеше се, че не го усеща – а гърбът му гореше.

         - Щял да дойде - което е отминало, няма как да се завърне.

         Дракони – може и да ги е имало някога, но водата на тяхното време отдавна е изтекла в бездната на миналото, по сухото му корито останаха да се мотаят само хората. Но и те ще са до време...

         Натискаше ралото, тъпчеше пръстта, а въздуха все повече и повече тегнеше.

         Все по-бавно вървяха, че коня, колкото и да бе силен, и луд като него, вече омаляваше от жегата. Не беше кон за оран, но щом се наложи – дърпаше и ралото.

         Орача следаше браздата да не се кривва много и още мислеше за дракона – дали има ли смелостта като него да излезе срещу слънчевите лъчи.

         Вдигна ръка и с длан пребърса потта от очите си,

        Силни очи бяха, на сто крачки различаваше дали животинка се е свила до някой корен или топка бурени потрепва от преминал ветрен полъх. А сега ги премрежваше лепкава, тежка мараня.

        Пак ги разтри, че да проясни взора им.

        Очите са извора на разума за човека – така знаеше орача и опипваше с ненаситен  поглед друмищата дето извървя, обхождаше с тях хоризонтите по залез, научаваше що е добро, познаваше що е грешка. И така свикна, не види ли – не вярваше на нищо. Макар за драконите да се подлъга по бабешки истории, но пък денят още не беше свършил. Веднъж ли се случваше, когато всичко в живота се преобразяваше за миг. И започва някое ново начало.

      А той познаваше живота, шарен като сватбарска дреха, да му се ненагледаш – спомняше си все по-често за шевиците му, обрамчил лудостта си в селското спокойствие.

         Нагизден е живота с нишките на дните, с жилките на нощите, сплетени на възли от случките във времето, което преся за себе си до сега. И все се върти, че да покаже различните си страни.

         - Толкова много има да се събере в шепите на един живот – издиша тежко и пак затроши буците.

         И вкуса му - кога сладникъв, кога горчив, пъстър, многолик, стогласен понякога.

        Като платно на рисувач – веднъж бе идвал един в село, беше малко преди да тръгне да скитосва, и орача цял ден му гледа таланта – с четка говореше, с цветове.

        Щрих постави някъде, погледне с присвити очи, драсне още един, малко по-отгоре и току на друго място добави като фон тъмен оттенък. После топне четката в златистото, че го разнесе навред да посъживи сенките. Сетне посегне към друг цвят.

        Отпърво като мацаница на есента се виждаше туй що твореше - също кога вятъра размеси листа, пепел и летни спомени, а чак накрая картината оживее и покаже какво са видели очите на рисувача, макар да му каза тогава, че гледал със сърцето си живота, не с очите, че те лесно се лъжели...

         И орача го запомни, макар и много пъти бе се чудил, докато пресичаше долини или изкачваше планини  – може ли сърце да прогледне?

         Майстора твърдеше, че може, но колкото и да ходи - и в безжизнени пустини, и в многолюдни градове, където и да отиде, каквото и да видя – все с очите си го откриваше и изпращаше. Затова и сам се завърна. Не можа да открие сродната си душа.

         Коня спря, опита да продължи, сведе глава, напъна, потрепера, и още веднъж напъна, та се срина отведнъж насред прегорялата земя. Толкова можа, толкова работи. А беше луд кон, и той като стопанина си безумно си смел, че да влезе в огъня, но не издържа и се предаде.

         Орача откачи водника от ралото, приклекна и обля запенената муцуна на животното. Изми се пяната, очите все още имаха искра, но сила не му дойде да се изправи и смирено се приготви да изпрати духа си на горния.

         Е, толкова му е било писано – ходиха дълго заедно, пътищата им ще се разделят на тази нива. Орача нямаше днес милост към себе си, още по-малко към другаря си. Все пак му наля всичката вода в отворените уста. За себе си вече не мислеше. И той не можа да се изправи.

         Приседна до ралото, отмалял, и зачака слънцето да ги изгори. Да се моли не умееше, не се научи да вярва, но сведе изнемощял поглед и потъна в тишината.

         Нажежен, въздуха дори не помръдваше. Тихо, толкова тихо никога не е било край него. Навярно всичко навред вече е измряло, че няма кой да изохка дори. За дракона като да забрави, че силите му взеха да гаснат бързо като лъхнати от повей свещици. Една по една, целувани от тъмата, дето настъпваше безшумно в ума му.

         Слънцето ги гледаше - луд човек, луд кон – лика-прилика бяха цял живот, но лудостта им бе до този час. Чернота се спусна над орача, сърцето му заблъска силно в слепите му очи и смъртта го побутна закачливо и стисна живеца му, да му подскаже, че е дошла. За него. Коня вече си бе отишъл.

         Песента изпълзя от нищото на мрака. Тънка отначало, като ручейче протече в мислите му, едва-едва чута, но идваща все по-близо и по-близо ето че започна да звъни като придошла на пролет река.  

         Когато гласът зазвуча съвсем до него, очите му се напънаха, надигнаха се и прогледнаха през тъмната пелена, че така бяха свикнали – да виждат онова, което се чува, за да повярват, че се случва.

         А там, на няколко крачки, десетина най-много, грееше сияйна мома и пееше на орача.

         Извиваше се гласът ѝ високо, високо и без думи стигаше небето, връщаше се после като ехо назад и сега продължаваше с думи да описва как светлината на деня остава като прах в шепите на мрака и на тъмата дарява своите искри. С тях се разпалваха звездите в нощта, а после звездите събуждаха луната.

         В този жарък ден, песен за нощта, за звездите...

         - А луната... – и песента ѝ му разказа как Луната се влюбила в Океана. Как след дирята на всеки изгрев, разделил двамата, идвал нов залез и те пак са заедно. Отново и отново.

         Девойката се приближи и гласът ѝ пак се извиси без думи към небето. Не стъпваше по черната пръст, а се плъзгаше на стъпка-две над нея. Спря и се усмихна на орача, вдигна ръце и изгря, преобразяваки се в най-яркото светило, което очите му бяха виждали някога – затъмни и слънцето с крилете си на най-могъщ дракон, който го покани да я последва.

         И орача вече знаеше, че тя е онази търсена помитащата страст, дошла да се налудува и да вземе със себе си безумеца, решил да я изчака да го намери. Той срещна своя дракон. Сърцето му започна да вижда.

         Протегна се да я прегърне, поиска той да бъде Океана, а тя да е неговата Луна - драконовите криле го обвиха, свързаха животите си и огнена сила потече в жилите му, пламнаха като едно и оставяйки ярка диря, отлетяха накъм нейният свят, където от сто и едно лета не бе отвеждан никой.

         Слънцето все така биеше с лъчите си полето, но то вече не стенеше, просто мълчеше.