Днес минах покрай Първа градска. Валеше силно и по стъклото на тролея се стичаха мръсни капки дъжд. Пътувахме малко повече от 10 минути и през цялото време се чудех защо не работят тези лъскави машинки за продажба на билети и за чий чеп са сложени. Ама това друга тема.

Като минахме от там, ме заблъска един спомен. Беше преди няколко години, когато братовчед ми лежа там. Отидох да го видя след операцията. Намерих го в най- мръсната и гола стая на света. Даже помня много подробно наръфания балатум. Седнах и говорихме. Откакто се ожени, той не е много на себе си, особено след второто дете. Т. е. стана нормален човек. С кола, деца, леко истерична, мразеща почти всичко жена и недоволство и огорчение в очите. Повехна някак си. Седях на леглото му около 2 часа и взехме да си спомняме разни неща, а ние много сме преживели заедно. Имаше един доста дълъг период от живота ми, когато той ми беше най-близкият човек. Днес се сетих пак и ми стана много мъчно. След 2 дни няма да съм тук или където и да е. Няма да ме има. А не зная ако му се обадя какво да му кажа. "Как си" , "Добре". И от там всичко ще е банално. И няма да има смисъл... Отдалечават се хората, даже лицемерното "Честит рожден ден" няма смисъл, защото преди време сме си казали всичко. Мисля, че единственият човек, с който съм се чувствала истински уютно и на топло дори през зимата,  е той. И винаги се смеех. И винаги, когато бях тъжна, се разсмивах или винаги казваше нещо, което просто ме спасяваше. Тогава беше последната ни истинска човешка среща. После всеки си завлачи Сивушката по браздата. Иска ми се да му кажа колко ми липсва, колко го обичам и че той е единственият човек, който би разбрал защо Тори Амос е не точно и не само сексапилна на столчето пред пианото. Така ще го помня винаги - зеленото кепе и обувките Вермахт. И онзи случай на магистралата с повреденото волво...

И премиерата на "Trainspotting" и на "Черна котка, бял котарак", и оная заледена вечер, когато гледахме "Нощта на алкохолиците". То ни напиха вътре с водка и даже ни дадоха кисела краставичка да хапнем и пийнем по време на представлението. Така бях свикнала с него, че той ще е там винаги. После го нямаше и сега го няма, има си дом.

Днес пред първа градска имаше само една жена по болнична нощница, сложила побелялата си глава в шепи, гледаше надолу към очуканите стълби, тези стълби, на които преди, струва ми се, милиарди години са застанали майка ми и баща  ми с един увит в розово одеяло пакет - аз. Майка - романтично тъжна и много, много красива. Както винаги. Учудвам се как  Господ пожали красотата й, макар че й взе всичко друго. Баща ми - ами... радостен като за снимка. За едно нещо правя евала на родителите си. Решили са да се оженят и хоп - с двама свидетели и без никой друг са се разписали. После са пуснали по една телеграма на бабите и дядовците ми. Постфактум "Ожених се"/"Омъжих се". Така трябва, родителите не трябва много-много да знаят и да ровят в гащите на децата си. Ще се уплашат. Тролеят продължи, аз стисках в краката си своето дете, каня се за дъъълго пътешествие... и си мисля какво ли са си мислили тези хора, стиснали ме в розовото одеяло и леко пооблещени за снимката. Гледах тази снимка преди няколко дни. Искали са хубаво бъдеще, здраве и късмет сигурно за 52 сантиметровото месце... Ми... не им се е получило съвсем. Ама това друга тема. Гледах и една снимка - аз на 11 месеца, знам, че съм в жълта рокля, макар че снимката е черно-бяла, дебело бебе с трапчинки и опулени от уплаха очи. Баба казваше, че преди това много съм плакала. Гледах се и на първия учебен ден. Пак търсих на общата снимка майка ми и пак не я намерих. После се сетих, че тя беше на работа.

После минах през градинката пред Народния и масите за шах и се сетих за момчето с най-тъжните очи на света. Тогава бяха много, много весели. Сега не знам, а и едва ли ще узная някога. Здраве да е, както казват хората.

Снимките са коварно нещо. Връщат те при хората, които обичаш, но уви, вече си загубил някак си. Затова ги пратих всичките обратно на майка. Тя да им бере гайлето.

Какво да правя със спомените? Единственото  сметище за спомени е в мен. Няма отърване, докато мозъкът работи.

Карма.

Кома.