Сметки без кръчмар

    От  известно време чувствам особен душевен комфорт. Дъщеря ми е студентка в трети курс, живее с приятеля си на семейни начала. Премина през труден пубертет - то беше отстояване на права, скандали, обиди и всичко присъщо за този период, съчетано с буйния и темперамент и инатлив нрав. Сега вече почти не си спомням онова време. Особено, откакто не живее у дома, станахме много близки - с часове говорим по телефона, споделяме си като приятелки, уча я да готви. С една дума - влезе в пътя. Синът ми е гимназист - учи чужди езици и му се отдават с лекота. Той е пълна противоположност на кака си - спокоен, уравновесен, трудно може нещо да го изкара от релси. Ходя на родителските срещи без страх, че може да го споменат като рушител на дисциплината в часовете или като побойник.

    Какво да ви кажа, случих на добри деца. Докато ги отглеждах, успях и аз да се изуча и да взема едно-две образования. Не, не съм самотна майка, нито вдовица. Просто съпругът ми участва в създаването на децата, но отглеждането и възпитаването им си е почти моя заслуга. Няма да се оплаквам, защото изборът си беше изцяло мой, никой не ме е карал да се омъжвам за моряк.

    Та мисля си аз преди време със задоволство, че децата ми вече пораснаха и дойде ред и аз да поживея. Ще имам повече време за любимия си поетичен сайт, за спортните предавания, които така харесвам... Ще ходя с приятелки на кафе след работа, без да бързам, че трябва да проверявам домашни работи. Вече няма да ми се налага да рисувам флората и фауната на саваните за часа по география, нито да решавам с колежката логически задачи за ІV-ти клас. Край! Децата се справят вече сами. Е, понякога душевното ми равновесие се поразклаща, когато срещна някоя позната, с която не сме се виждали отдавна и тя ни в клин, ни в ръкав ме попита, дали дъщеря ми не ме е направила баба. „Каква ти баба!", възкликвам с искрено учудване, почти граничещо с възмущение. Още съм млада, за да ставам баба, а и щерка ми е само на 22 години. Да не и е изпила чавка акъла, че да ражда дете млада и зелена, както аз на времето. Успокоявам се с мисълта, че днешните младежи не бързат да се женят и създават деца, гледат първо да се налудуват. А през това време аз ще разполагам с време за себе си.

    Оказа се, обаче, че съм си правила сметката без кръчмаря, както се казва. Преди няколко месеца кръчмарят, т.е. съпругът ми, ме сюрпризира като донесе в къщи малко кученце, без да се посъветва с мене, без дори да ме предупреди. Веднага светна червената алармена лампичка в главата ми! За секунди си представих какво ме очаква покрай този нов член на семейството ни - хранене, къпане, извеждане на разходка и голямо чистене. На моите протести съпругът ми отвърна с обвинението, че съм търсела лесното и съм бягала от отговорност. Е, това вече беше върхът! Подейства ми като плесница. Като че не аз отгледах и възпитах най-отговорно две деца почти сама. В края на краищата, който иска куче, да си го гледа, то не е шега работа. Може да съм дипломиран педагог, но какво разбирам аз от кучета?! Както и да е, в интерес на семейното разбирателство преглътнах обидата и приех кученцето. То, милото, няма вина, само... остри зъбки. Оттогава ръцете и краката ми са изподрани, всички дрехи са ми с дупки, но какво да се прави - така си изразява радостта дребосъкът. Между другото, казва се Бойко и е софиянче по рождение, преобладаващо Кавказка овчарка с примес от незнайна порода. Докато пишех този разказ, Бойко вече стана на пет месеца и ако щете ми вярвайте, но все повече заприличва на известния си съименник. От ден на ден придобива все по-внушителна осанка, а как авторитетно лае по съседите... даже ми е неудобно от тях, защото хората с нищо не са го заслужили.

    Примирих се с присъствието на Бойко и дори неусетно се привързах към него, въпреки първоначалната си неприязън. Рекох си, че може Господ да ми го е пратил като компенсация вместо оня предател кълвача, който ме изостави така безотговорно и повече не се вясна. Всъщност, Бойко хич не ме и слуша като му разказвам за строгия си шеф, не си пада и по латино сериалите - само гледа да ме захапе. Нищо, още е малък, но скоро ще научи, че не трябва да хапе ръката, която го храни.

    И така, както си нагодих живота според Бойковия хранителен режим и нужди, ето че главният кръчмар, който води сметките на всички ни, ми спусна нова директива. Абе той ми е намекнал, какво ми предстои, ама кой да вярва на късметите от коледните и новогодишните баници. Виках си, че това е просто една хубава традиция.  Традиция, традиция, но на кой нова кола, къща или нещо друго, а на мене - два пъти „юначе пеленаче". Сега тръгвам на курс за придобиване на правоспособност „образцова баба", та до края на май, живот и здраве, да съм в бойна готовност. :))