Беше бяла мразовита зима преди месеци, години, а може би дори векове. Дърветата отново бяха облекли белите си одежди. Сивото свъсено небе беше надвиснало над студения, мрачен град. Когато слънцето проникваше през гъстите облаци, то се отразяваше в кристалчетата по клоните на дърветата. Тя седеше сама в ъгъла на едно уютно кафене и пиеше сутрешното си кафе. Това беше любимото й кафене. Имаше зелени плетени масички и столчета. Всичко в него беше зелено. Точно на това място тя го видя за първи път. Обикна го от първия миг, в който го зърна. За нея беше като слънце, което пръска ярките си лъчи в този неприятен и сив ден. Любовта я завладяваше напълно. Чувстваше го с цялата си душа. Беше силно, изключително, непознато дотогава чувство, изващо от дълбините на сърцето й. То биеше толкова силно, сякаш беше готово да изхвръкне. Бушуващата кръв я изгаряше отвътре, напираше във вените, искаше да ги пръсне, да излезе и да се разлее като опияняващо червено вино. Сърцето й се блъскаше в гърдите като ...