Позволяваше му да я целува само по шията. Извърташе глава, подаваше я като лебед, косата ѝ оставаше настрани, накъдрена, влажна и тежка... Той я смучеше, целуваше и пак смучеше.

     – Оставих ти белези – каза смутено, като видя червеното по кожата ѝ.

     – Казват се смучки.

     Тя беше доволна.

     Той беше възбуден. Оставаше по-малко от месец до сделката. И до парите покрай нея.

     – Веднага! – изкрещя на секретарката, докато се взираше жадно в задните форми на изчервената гостенка; тя тържествено излизаше. – Веднага извикайте счетоводителката!

     Трябваше да види последните сметки. Трябваше да успее. Той беше шефът. Сделката беше много важна. Той обичаше. Влюбен! Отново влюбен!

     Гостенката излезе от офиса твърде бавно. Непрекъснато оправяше зелената си рокля, без да има нужда от това. Всички видяха смучките – тя ги показваше. Имаше способността да показва важното. Затова не обичаше да говори.

     – Насам, мадам! – упъти я охранителят.

     – Мадмоазел – поправи го.

     Той не разбра разликата, но я заведе до изхода и отвори вратата. Мадмоазел излезе като победителка.

     Счетоводителката беше бясна.

     – Знаеш ли колко рискове има? Тази сделка не бива да се случва! Това ще ни разори!

     – Ще разори едни, други ще обогати. Така е при всяка сделка.

     Счетоводителката беше красива жена на около четиресет и нещо с червена коса. Харесваше шефа си и го мразеше едновременно.

     – Заради тая фуста ли го правиш? – попита го с презрение.

     – Да.

     – Каква наглост! Да го признаваш! Какъв ръководител си ти? Всички вярваха в теб...

     – А персонално? Кой точно?

     – Всички! Всеки поотделно и по различен начин. Само собствениците на фирмата на вярват в теб! Защото си наистина велик! Съвестен. И защото им изкарваш...

     – И ти ли вярваш в мен? – беше още под въздействието на любовта. Придърпа червенокосата и я целуна в устата. – И ти ли?

     Тя се отдръпна и изтри устните си. Мразеше го. Чувстваше се слаба.

     „Нещастница!“, помисли си шефът.

     След два месеца секретарката го гледаше с отвращение. Той стоеше до фикуса в чакалнята и тропаше с пръсти по стъклото на масичката.

     – Пак ли ти? – питаше го всеки път, докато влизаше и излизаше от стаята за гости. Правеше го без причина. Уж да пооправи списанията. Изглеждаше радостна и доволна.

     Беше си същият. Може би малко подпухнал. Като всички бивши шефове.

     – Пак ли? – попита отново тя. – Тя няма да те приеме. Не го ли разбра?

     – Но аз се надявах... Знаеш, че направих всичко възможно. И в крайна сметка сделката стана. Успяхме.

     – Не е моя работа. Моята заплата си е същата.

     В това време вратата се отвори и от шефския кабинет се показа жена със зелена рокля. Нямаше смучки по шията си.

     „Все така възхитителна! Но няма ли друга рокля?“, запита се посетителят. А каза:

     – Дойдох, защото имам молба. И надежда!

     – Влизай! – Зеленото ѝ отиваше.

     Тя хлопна врата и изведнъж засмука врата му още веднага по такъв начин, че очите му се завъртяха. Не беше приятно. Чу, че секратарката тананикаше нещо зад вратата. Лебедово езеро. Чайковски. Свиреше с устни.

     – Сменихме местата си – рече новата шефка, докато бършеше устата си с опакото на ръката. – Сега аз пия кръвта ти.

     Той се засмя изкуствено. Коленете му трепереха, но не смееше да седне. Прошепна тихо, искрено:

     – Това беше любов. От моя страна.

     – И това е любов. Аз съм вампир. От моя страна.

     „Естествено, че си вампир. Цялата сделка ми взе. Изсмука я до корен. И я направи твоя. Как успя, до ден днешен не зная. Но поне ми дай работа. Не бива да стоя безработен. Дете имам. Жена.“

     – Доколкото разбирам, търсиш работа. – Тя запали лампата на бюрото си без нужда. Беше светло.

     – Да.

     – Каква точно работа може да има за теб? Ти се провали на последната сделка. За нищо не ставаш.

     Не се беше провалил. Стана така, че другите обраха лаврите. Как мразеше тая дума! Защото мразеше дафиновия лист от дете. Баба му готвеше всичко с лавър.

     – Аз само се надавям. Затова съм тук.

     Усещаше липса на кислород в помещението. А може би липсата на кръв. Тази жена май наистина беше вампир.

     – Блед си като смъртник! – съобщи му зелената рокля и насочи светлината на лампата срещу очите му. – А сега си признай!

     – Какво да си призная? – попита. Беше съвсем отчаян и трепереше. Стана му студено.

     – Какво знаеш за любовта?

     „За любовта ли? Нищо не зная. Тя не беше част от сделката.“

     – Нищо. Нищо не зная по този въпрос.

     – Именно! Лъжец. А защо тогава ме привлече? Поиска ме дори! Защо си въобрази, че мога да бъда твоя?

     Стана му лошо. Все пак промълви:

     – Аз много те харесвах. Бях си въобразил, че след сделката може... да бъдем заедно. Надявах се.

     Тя се засмя.

     – Така и стана. Заедно сме. Но си сменихме местата. Може и да разбираш от сделки, но от любов нищо не разбираш. Нещастник. Уволнен нещастник.

     „Как стана така? Защо точно тя ме измести? Къде сбърках?“

     Тя седна на директорското бюро и насочи по-внимателно лампата към очите му:

     – Да не мислиш, че някой ще те остави да спечелиш сам? Да обереш лаврите...

     Повдигна му се. Лаври. Дафинов лист.

     – ... Лаврите на успеха? – Жената в зелено тържествуваше. – Успехът е на този, който го присвои. Няма успех сам за себе си. Успехът също се търгува. Е, докато ти се лигавеше с врата ми, аз спах с когото трябва.

     „Но аз сключих сделката! Печалбата трябваше да бъде моя!“

     – Вън!

     Секретарката отвори вратата, защото беше чула крясъка на шефката си.

     По стълбите надолу срещна червенокосата счетоводителка. Опита се да я подмине, но тя му каза:

     – Имам малка частна фирма. Не е нищо особено. Но си вярваме. Ако искаш, ела. Ще работим заедно. Но само ако искаш. Ако ме желаеш.

     Той не искаше да ходи в малката частна фирма на счетоводителката, която го харесваше. Прибра се у дома.

     – Скъпи! – целуна го жена му. – Колко си блед! Не се притеснявай! Нали сме заедно! Нищо лошо не може да ни се случи. Знаеш ли, мен ме повишиха!

     Погледна я разсеяно и с досада. Сега ще има да му разправя. Тя не спираше да говори.

     После я погледна пак. Носеше зелена рокля и шията ѝ беше цялата в смучки.