Един ден в твоята стая ще влезе едно момиче.
Ти няма да го чуеш и то тихо ще пристъпи зад гърба ти.
С малките си нежни длани ще затвори очите ти. Ти ще вдигнеш нагоре ръце и ще докоснеш лицето му. Не, това няма да бъде докосване! Това ще бъде вик – дълго сдържан и носен в сърцето, вик към огряните от щедро слънце простори.
Лястовицата, която е кацнала на порцелановия пепелник пред теб, и която, откакто я помниш, е неизменно там, ще се стрелне в небесната синева, за да подари своята любов на слънцето...

* * *
... А ти, затворил очи, ще видиш прашен междуселски път. По него вървят хванати за ръка момче и момиче. В момчето ще познаеш себе си, а момичето, без съмнение, е това зад теб, което нежно притиска с малките си пръстчета очите ти.
Синята пола на момичето ти напомня тихата и спокойна синева на морето. Вие вървите бавно по нагорещения от слънцето прашен път. Неусетно стигате селото, което в този горещ следобед изглежда безлюдно. Ти държиш ръката на момичето и си най-щастливият човек на света. Скрито поглеждаш встрани, за да видиш дали някой няма да се покаже от къщите и те види с това хубаво момиче.
От една къща излиза пощенският раздавач и се насочва усмихнат към вас.
“Имате писмо! – казва той на момичето и му подава плик “пар авион” с много разноцветни марки.
Момичето поглежда плика и цяло засияло, измъква ръката си от твоята и се затичва напред, притиснало плика до гърдите си. Ти оставаш в глупава поза насред улицата и гледаш след него. Отдалечаващата се синя пола вече не ти напомня тихо море.
Поглеждаш свирепо раздавача. Той добродушно се усмихва и също гледа след момичето. Той не знае, че тъкмо сега не трябваше да донася това писмо. Ти допускаше, че то някога ще пристигне, но искаше това да стане колкото може по-късно. Винаги, когато помисляше за писмото, някаква тежест засядаше в гърдите ти.
Раздавачът продължава да се усмихва добродушно и ти, въпреки че би искал да му кажеш нещо остро и язвително, му прощаваш и тръгваш бавно надолу по пътя към реката. В дълбокия вир един рибар е потопил въдицата си и седи неподвижно, загледан във водата. Слънцето прижуря и ти полягаш на сянка под една върба. Протягаш ръце встрани и ти се струва, че в едната държиш крехката длан на момичето. В следващия миг се сещаш за писмото и усещаш тежестта в гърдите си. Иска ти се да мислиш за нещо друго, но пред очите ти се явява пак синият плик “пар авион”, после още един, после много – хиляди пликове, налепени с разноцветни марки и сред тях – сияещото лице на момичето. После виждаш добродушно усмихнатото лице на на раздавача и отново една синя пола ти напомня разгневено море.
Картините продължават да се сменят, когато изведнъж чуваш стъпки наблизо. С крайчеца на окото си виждаш момичето, което бавно приближава. То присяда до теб и те гледа виновно. Иска да ти каже нещо, но ти си сключил вежди сърдито и то предпочита да мълчи. Така минава около половин час. Момичето си играе замислено с едно камъче, а ти лежиш неподвижно със затворени очи. Най-сетне момичето промълвя:
“Вик, сърдиш ли се?”
Ти не отговаряш. Само с тъга си помисляш, че понякога един син плик може да превърне тихото и безметежно море в бурно и гневно.
“Ние сме крадци на щастие, Вик.”
“Крадци? Аз никога в живота си не съм откраднал!”
Може ли да се открадне щастието? Та то не е някаква вещ. Вземаш я, слагаш я в джоба си и толкоз. Това са миговете, когато откриваш най-хубавите очи на този свят, чуваш най-звънкия смях, милваш най-нежните ръце. Това е времето, когато хората стават безкрайно добри, когато откриват, че освен слънцето има и луна, че небето е осеяно с хиляди мигащи звезди, че нощният вятър ласкаво шепти в клоните и че времето тече удивително бързо. Нима ти си откраднал всичко това? Нима са били чужди тези мигове? Нима за друг са били шепнешком казаните думи, парещите устни на момичето и топлата малка ръка? Нима това сега може някой да го открадне от теб?
“Крадците не са били никога щастливи, Вик. Няма да бъдем и ние!”
“Щастието не може да се открадне! “- уверено поклащаш глава ти.
“Ех, Вик, нищо не разбираш ти…”
Момичето протяга ръка и докосва косите ти. Така ги докосваше и миналата вечер. Ти обръщаш глава встрани...
Не помниш колко време си лежал така, но когато се обръщаш, момичето вече го няма, а последните слънчеви лъчи позлатяват върховете на дърветата. Скачаш и се затичваш към селото. На един дъх изкачваш дървените стъпала и блъскаш вратата на стаята, в която живее момичето.
Тя е празна. Само няколко смачкани хартии лежат на пода.
Дървените стъпала прогърмяват още веднъж под краката ти и в момента, когато излизаш на площада, в другия край един голям, зелен автобус потегля по пътя за града.
Оставаш сам.
Но ти имаш една луна и хиляди мигащи звезди, които никой не може да ти отнеме. Имаш полъха на нощния вятър и време, което отсега нататък ще тече безкрайно бавно…

* * *
Тя се върна!
Ти ще продължаваш да стоиш с вдигнати ръце и затворени очи и ще се стремиш да продължиш този толкова дълго чакан миг.
Докосване, което трае вечност!...
Тя е тук! Тя се върна!
Тогава ще чуеш тихия глас на момичето:
“Дойдох да се сбогуваме, Вик!...” . . . .

Една лястовица ще падне като простреляна от небесния свод, изгорена от огнената любов на слънцето. Ще падне с отворена човчица и разперени крилца и ще остане като печален знак върху рохкавата пръст.
Привечер оттам ще минат момче и момиче. Момичето ще коленичи и внимателно ще вземе в ръцете си малкото телце с бяло коремче. Ще целуне разтворената човчица и ще притисне изстиналото телце до гърдите си.
След това ще я погребат. Ще поставят стръкчета полски цветя на малкото гробче... Ще постоят, хванати за ръка - мълчаливи и тъжни, и ще си тръгнат...
А момчето ще си помисли, че лястовиците би трябвало да живеят по-дълго.
Дори само заради любовта си към слънцето...