Смъртта на вампира

Поглеждайки назад, той можеше да види целия си живот. Векове се нижеха един след друг като мъниста на гердан. Малко помнеше детството си, но никога нямаше да забрави онази нощ, когато умря и отново дойде в света на хората. Оттам нататък всичко бе един вечен фонтан от кръв, убийства, страст и копнежи. Затвореше ли очи, се връщаше в онези епохи, които сега за хората са просто бегъл спомен, малък фрагмент от историята им. Бе там, когато Римската империя бе само идея, родена в човешкото съзнание. Бе там и когато тази мечта бе разрушена под пламъците на този някога велик град. С най–малката подробност ме спомняше всяка война, всяко малко събитие, оставило отпечатъка си в историята на хората.

И през цялото това време той бе един от наблюдателите. Някой от събратята му не се криеха, правеха всичко възможно да оставят своя отпечатък в световната история, понякога за добро, понякога не. Но имаше и много като него, които предпочитаха да останат в сенките на нощта.

Бе се наслаждавал на живота, пиейки от силите му като ненаситно животно, но и никога не бе станал част от него. Бе изпитвал чувства по-силни от което и да е простосмъртно усещане. Бе обичал, бе мразил, но всичко бе само малка част от живота му. Животът го бе научил да не се интересува от малките ежедневни грижи и тревоги, които покоряваха човешките сърца. Само веднъж обаче не успя да се пребори...

Още помни зелените й очи, пронизващи го дълбоко. Единствено пред нея е бил самия себе си и тя бе единствената за него. Сродната душа, която бе успял да открие, но и да загуби. Независимо от времето, което бяха заедно, всеки миг бе безценен. Но тогава зората му я отне!

Никога не бе подозирал, че може да изпитва толкова силна болка. Дори и в този ден още не може да я преглътне. Бе се лутал безценно, търсейки и най- малкия знак, че трябва да продължи напред. Но така и не го откри. Така дойде и този миг!

Вече нямаше смисъл да продължава напред. Бе един от първите, древните, но и това не бе причина да изчака следващата нощ, скрит в самотния си ковчег.

Ето!

Слънцето вече изгряваше зад синьото море. И той го очакваше! Разтворил широко ръце, прегръщайки го като любимото същество. Нямаше сили да продължи напред, животът го бе отегчил до степен, в която вече копнееше да го напусне.

Първите лъчи проблеснаха в небето!

Да, нека се покаже по-скоро и му отнеме и последната капка от този безсмъртен живот. Нека го заведе при любимата му, която го очаква от другата страна. Искаше отново да усети хладните й устни върху своите, да прегърне тялото й.

Накрая слънцето се показа с цялата си сила и изящност.

Цял ден на морската скала горя силен огън. Никой не го бе запалил, но и никой не бе способен да го спре. Едва с идването на нощта той изгасна, оставяйки купчина пепел на мястото, където бе горял.

Едно малко момиченце бе наблюдавало огъня с голям интерес, привлечено от красивите му, наситени шарки. През нощта то излезе от къщи и отиде на скалата. Там още седеше купчината прах. Вятърът задуха по-силно и част от нея отлетя с него, следвайки го в безкрайното му пътуване.

Нещо блестящо привлече погледа й. Приближи се и забеляза след саждите нещо блестящо. Вдигна го! Беше красив медальон – никога не бе виждала нещо подобно. Красиво гравиран по страните, върху черния фон на камъка бе изобразена изострена луна. Отвори го и се зачете в надписа вътре. “Завинаги твой, любов моя”.

Без да се замисли, го сложи на врата си. Сълзи се стичаха по лицето й. Загледа се за миг в купчината прах, бе осъзнала това, което никой друг дори не подозираше. Извърна поглед към морето. Бе толкова красиво, но и някак си самотно.