7.07.2023 г., 11:01 ч.

Смъртта витаеше около него… 

  Проза » Разкази, Други
754 6 16
18 мин за четене

Смъртта витаеше около него…

 Заключи апартамента си и изтича по стълбите. Пред блока бе прекрасната му кола, хвърли сака с парите в багажника и влезе в нея. Той не спираше да мисли за това, което стана. Как стигна до там? Защо реши, че няма да го открият? Даже не му трябваха тези пари. Та той си имаше всичко. Не беше богат, но живееше нормално. Имаше апартамент в краен квартал на столицата, караше готина кола, живееше с красива жена, с която искаха да имат дете. Но той все пак го направи, открадна тези сто хиляди евро от шефа си, и той разбра. Парите не бяха законни, но си бяха на шефа му, а той ги взе и сега трябваше да бяга… Прочисти мислите си стиснал волана с една ръка и запали колата  с другата. Потегли с мръсна газ. Трафика по Цариградско шосе бе малък и той бързо ускори. Погледа му често гледаше в огледалото за обратно виждане, но там нямаше никой. Или никой, който да го преследва! Телефонът му звънна за пореден път, и отново беше шефа му. Той само го погледна и го захвърли на седалката до себе си. В съзнанието му изплува спомена за Марина – приятелката му. Тя се смееше, докато пътуваха за морето, седяща именно там на тази седалка. Правеше му сладки и забавни физиономии. Разказваше му скучни вицове, но той се смееше, защото я обичаше. Но сега нея вече я нямаше! Той я бе намерил застреляна в апартамента си, заради парите, които бе взел. Но защо ги бе взел? Защо? Една сълза се търкулна от лявото му око, той я остави да се движи топла и солена стигайки до устната му и тогава я избърса. Марина му липсваше, тя напълно го допълваше, ала сега бе мъртва. Заради проклетите пари, а той щеше да я последва. Проклети пари! Съвестта не спираше да изважда от съзнанието му спомени с нея, все такива приятни мигове. Малки моменти на радост, в които и двамата бяха щастливи. Табелата със задраскан надпис София му направи впечатление и прогони мислите му.

Вече качил се на магистрала Тракия, той спря на първата бензиностанция да зареди гориво. Не се забави напълни резервоара, взе си нещо за ядене и потегли отново. Слънцето вече залязваше и небето бе червено. Но той не му обърна внимание, трябваше възможно най-бързо да напусне магистралата. Тъй като много добре знаеше, че неговите преследвачи вече знаят, че е на магистралата.                                                                                                             

В насрещното платно срещу него един огромен джип му направи впечатление. Той се движеше бързо, но когато го наближи преди да се разминат джипа рязко сви през мантинелата, смачквайки я като картон. След миг джипа бе зад него и почна да го притиска. Страха го обзе и за момент той се стъписа. Ръцете му се изпотиха, а в съзнанието му не остана и помен от предишните мисли. Сега се появиха други, а именно как да оцелее. Той настъпи газта и колата му напредна видимо. Но джипа бързо наваксваше и мощните му фарове вече осветяваха купето му. Километража му показваше 150км/ч, а джипа вече се залепи за него и огромната му гума смачка част от задницата му. Пред него нямаше правилен ход, тъй като един тир се опитваше да изпревари друг малко по-малък камион. Той натисна клаксона, но и двата камиона не мърдаха, а вече усещаше как джипа се качва по колата му. Част от задната му броня излетя по шосето, а камионите отпред още бяха един до друг в двете платна. Но имаше и друга лента – аварийната лента! Той бързо върна на четвърта и рязко зави в дясно, задминавайки двата камиона през аварийната лента. Чу, се силен клаксон. Бе застрашил един автомобил пътуващ в лявата лента. Реакцията на джипа бе по-бавна, но все пак го последва. Километража вече показваше 180км/ч, а той хвърчеше по магистралата. Пред него видя табела за завой в дясно, но не успя да прочете какво пише. Вече се беше стъмнило, а и с тази скорост всички надписи бяха мъгляви. Джипа вече го настигаше. Колата му се движеше в лентата за изпреварване, следвана от своя джип-преследвач. Видя, че след около няколко метра трябва да завие, за да избяга на джипа, за това леко намали и в последната възможна секунда се включи надясно. Колата леко се наклони и за малко да се обърне, но успя да се включи в отбивката. Там пред него изскочи един камион. Спонтанно натисна спирачките, дръпна и ръчната, което накара автомобила да се завърти, но някак овладя колата и успя да задмине камиона без да се ударят. Последва силен клаксон, от страна на шофьора на камиона, обаче на него не му пукаше, нали беше оцелял пак. Беше жив, но докога и защо? Живота му вече нямаше да е същия, Марина я нямаше, а той беше беглец. Но как? Погледна в огледало за задно виждане там беше огромния джип. Дори не знаеше за къде пътува, но натисна отново газта и мотора на автомобила му забръмча. Джипа се отдалечи и зад него се появи полицейска кола с включен буркан. Божичко! Той намали и реши да спре по сигнал от полицейската кола. Патрулката спря на няколко метра зад колата му. От нея слезе ниска и трътлеста полицайка с голям бюст и къдрави коси. В тъмното не успя да опрели цвета на косата ѝ, но когато застана на прозореца му видя, че е червенокоса!

 - Добър вечер, - поде полицайката. – аз съм старшина Елена Крушарова. Книжката и талона моля!

Той ги подаде, тя освети книжката с фенера после лицето му. Явно имаше съвпадение.

 - Явор Солаков… - прочете бавно полицайката. Явор кимна в отговор на съгласие заслепен от фенера. – Господин  Солаков, знаете ли с колко карахте?

 - Не… - каза сконфузено Явор виждайки бавно движещия се джип зад полицайката. Той го проследи с поглед и видя, че спира на метри от тях. Пръстите на ръцете му почнаха пак да се потят. Притеснението от тези, които са в джипа бе по голямо от акта, който щеше да получи. Дори да му вземат книжката, тя за какво му е като ще води такъв живот на беглец!

 Полицайката взе документите му и отиде в полицейската кола, а той продължаваше да наблюдава джипа пред него. Врата на шофьора се отвори, и вътре се осветиха три глави. Едната от които слезе от колата. Мъжът застана до колата, като се обърна към него захапвайки цигара. Едната му ръка се приближи до цигарата, осветявайки я с огъня от не виждащата се в тъмното запалка. На малката светлина той разпозна Захари, най-жестоката мутра работеща за шефа му. Захари дръпна видимо силно от цигара и я взе в ръка, след което изпусна дима срещу него. Прибра запалката в джоба си и остави тази ръка там. Отново постави цигарата в устата си, дърпайки няколко бързи дръпки и издишвайки всичкия дим на веднъж отново срещу него. Определено се опитваше да го сплаши и успяваше. В огледалото той видя, че полицайката върви към него, придружавана от партньора си висок и строен полицай, който спря до багажника на колата, приготвяйки се да извади пистолета при необходимост. Какво се случваше? Защо са и двамата за един акт?

 - Господин Солаков знаете, ли че сте издирван за убийство?

 - Какво? – реакцията му беше искрена. Явор не знаеше какво се случва. Какво убийство? Боже, намерили са Марина! Но как, аз заключих вратата вкъщи? Мутрата пред него пушеше самодоволно. Явор излезе от колата следвайки инструкциите за арест. Полицайката му сложи белезници и го поведе към патрулката. Той вървеше напред и поклащаше почти незабележимо глава. Сега освен крадец, стана и убиец, а парите си стояха в сака, в багажника на автомобила му. Бам…Изстрел! Полицайката падна върху него и го събори на земята. Той заби нос в асфалта. Бам…Втори изстрел! Явно мутрите бяха застреляли и другия полицай, а той се опита да преобърне полицайката, но тя тежеше! Бе едра жена. Все пак успя да се измъкне изпод тялото, пълзейки. Тръгна да се изправя, а от гърба му изпаднаха малки ключета. Това бяха ключовете за белезниците. Явно докато е простреляна полицайката ги е изпуснала. Те паднаха пред носа му. Явор бързо ги хвана със зъби и ги прибра в устата си с малко пръст, но нямаше как. Бам…Трети изстрел! Какво ставаше? Явно не са успели да убият другия полицай. Скри се под колата си и плъзгайки се преобърна, за да види какво става. Определено полицаят беше жив, а една от мутрите лежеше мъртва. Другите двама се прикриваха зад джипа, а високото ченге беше някъде зад него. Захари се приближаваше в тъмното от към вътрешната страна на джипа, приклекна и стреля. Бам! Зад него нещо изтрополи. Явно вече полицаят бе прострелян. Явор стоеше мирно и се стараеше да не издава звук. Главата на Захари се показа от негово дясно и с ръка държаща пистолет го подкани да излезе. Той се плъзна към него и мутрата  го изправи грубо вдигайки го със силните си ръце.

 - Къде са парите? – попита директно Захари.

 - Не знам за какво говорите? – каза леко сякаш има нещо в устата Явор, но на Захари не му направи впечатление. След последвалия отговор, последва удар в корема на Явор. Той за малко за изплюе ключовете. Последва втори удар този път в лицето, а ключовете този път бяха добре закрепени с език.

 - Да го караме в София при шефа! – каза другата мутра Валери. Той бе ръководителя на мутрите на шефа му. Бам-бам… два изстрела. Захари и Валери паднаха, а Явор видя как високия полицай се изправя и насочи пистолет към него. Боже този е жив! Но стомаха му бе прострелян, за който се държеше с едната си ръка. Явор застана мирно и затвори очи очаквайки да бъде застрелян, но не последва изстрел. Високия полицая каза:

 - Ще ме закараш до болница в Пловдив? – Явор кимна, а полицая бавно се приближи и му отключи белезниците, след което му даде ключа от патрулката и легна на задната седалка свит на кълбо, държейки стомаха си с една ръка и пистолета с другата. Явор извади ключовете за белезниците от устата си и ги прибра в малкото джобче на дънките си. После се качи зад волана, вкара ключа и се замисли, какво се бе случило? Зад него полицая тропна с пистолета по решетката. Явор кимна и завъртя ключа на стартера, колата запали. Той обърна и се запъти към магистралата.

 - Включи сирените и побързай… - каза едвам говорейки полицая, след което ръката му се отпусна и пистолета падна на пода. Явор спря рязко!

 - Не заспивай, ченге! – той слезе и отвори врата отзад. Пипна полицая по шията. Нямаше пулс. По дяволите какво се случваше с живота му? Само той бе оцелял от цялата касапница. Качи се обратно в полицейския автомобил и се върна на мястото на случката. Влезе в колата си, и извади мокри кърпи от жабката си. После се върна при вече починалия полицай и забърса полицейската кола. Вкара всички трупове в нея и я избута в храсталака, в страни от пътя забърсвайки следите си. Бе взел един от пистолетите. Разгледа го, насочи го и простреля резервоара. Колата избухна в пламъци. 

Опита да отвори багажника си, но от ударите с джипа бе заял. После дръпна облегалката на задната седалка и от там успя да вземе сака си. Загащи пистолета в панталона си и се запъти към джипа, когато една кола спя на пътя и няколко пияни младежи пееха. От колата едно момче попита:

  - Господине имате ли нужда от помощ? – в главата на Явор отново изплуваха разни параноични мисли, но просто се усмихна и каза:

 - Няма проблем, добре съм!

 - А какво гори там? – едно от момичетата в кола бе забелязало горящата кола.  Явор се паникьоса и изтича към джипа. Качи се в него, завъртя ключа и потегли с мръсна газ към магистралата, пред слисаните погледи на младежите, които вече не бяха весели.

Включи се веднага в трафика на магистралата, а мислите му навлизаха без да питат. Защо живота му поднася шамар, след шамар? Как се оказа единствения оцелял с пет трупа? А, тези хлапета откъде се бяха взели? Боже, го бяха видяха? Но не можеше да убие още хора? Та те бяха деца още! Какво ли щеше да каже Марина сега? С нейните нежни зелени очи, с прекрасните си влажни устни… Тя щеше да го попита: „Защо ти трябваха тези пари?“ Щеше да е права! Той щеше да отговори: „Аз ги взех заради теб, за да живеем по-добре!“ Тя щеше да му се усмихне, да погали лицето му с нежните си ръце, да го целуне по устните и да поклати глава казвайки: „Щом ти си с мен не ми трябват пари, не ми трябва нищо! Само ти!“

Джипа се движеше бързо по нощната магистрала, а угризенията на Явор не спираха да го изяждат от вътре. Очите му се бяха навлажнили отново. Марина я нямаше заради тези мръсни пари! Сега те за какво са му? С кого ще ги харчи? Какво ще прави с тях?

Пред него изскочи огромен осветен билборд : ПОДКРЕПЕТЕ ДЕЦАТА С АУТИЗЪМ!

Той отби в аварийната лента и застана под самия билборд. На него имаше сайт, на който определена организация събира пари за построяването на специализирано училище за деца аутисти.

Влезе в джипа и написа линка на бордовия компютър. На сайта бе посочен адрес, където ще бъде построено това училище. Той въведе адреса в GPS навигацията и потегли към мястото.

В Пловдив бе някак тихо, въпреки, че беше вечер и живота трябваше да кипи. Бързо намери адреса. Той спря пред загражденията, излезе от джипа и хвърли сака с парите през оградата. После бързо напусна мястото. Вече се беше отървал от товара, който го мъчеше. Отново излезе на магистралата и тръгна обратно към София. По обратния път си пусна музика и се отпусна. Угризенията още бяха в мислите му, но той не им даваше да се проявяват. Знаеше, че живота му бе приключил, и че беше въпрос на време да го хванат и убият. Втория вариант, който се очертаваше още по-малко му харесваше да го хванат полицаите и да го съдят за шест убийства, които така или иначе не бе извършил.  И ето пак беше в София, градът в който бе израснал, бе станал мъж, бе го направил човека, който е днес и градът, който го бе провалил. Градът, чиято лукавост го бе подтикнала към кражба на грешни пари. Той отиваше да се предаде на своя бивш шеф. Заведението, в което бе управител още работеше. Знаеше, че при негово отсъствие шефа му го управляваше. Беше сигурен, че не можеше да е намерил толкова бързо квалифициран човек. Спря джипа на улицата. Извади пистолета, разгледа го пак и поклати глава. Боже, та той не можеше да борави с това чудо! Забърса го с една мокра кърпичка и го хвърли в джипа.               

  В 2:00 часа през нощта купона в клуба течеше. На дансинга танцуваха потни тела. Момчета и момичета под въздействието на алкохол и други субстанции танцуваха освободено наслаждавайки се на микса на диджея. Премина набързо през дансинга. Видя, че бармана го разпозна, за това му махна сякаш нищо не се е случило, но той вече бе информирал за появата му.                                                                                                          

  Явор се качи по стъпалата към офиса. Пред врата стоеше грозен и много здрав охранител. Този не го познаваше. Той го спря с ръка.

 - Идвам да говоря с Младенов! – каза Явор. А мутрата надникна зад врата получи инструкции, после го претърси и после го пусна. Явор влезе в малка стаичка с едно бюро, зад което стоеше шефа му Младенов, запалил пура.

 - Е, къде са ми парите? – каза директно Младенов.

 - Няма пари, изгоряха… - отсече Явор.  – Хората ти влязоха в престрелка с две ченгета и резултата е 5 трупа и изоряла патрулка, в която бяха парите!                                                                                                                                                          Явор вдигна ръце и добави:

 - Можеш да ме застреляш! – пистолета на Младенов стоеше на бюрото отгоре. Той дръпна от пурата, след което издиша.

 - Сече ти пипето! – каза той и вдигна пистолета. Явор се усмихна, искаше всичко вече да свърши. Но шефа му размисли и попита оставяйки пистолета:

 - Коя кръвна група си? – в този момент Явор учудено поклати глава, не осъзнавайки, че парите които бе откраднал са от търговия с човешки органи. – Ти не пушиш, много малко пиеш. Здрав си и си идеален за донор!

 - Моля? – смеха на шефа му отекна в кабинета му, без да отговаря на въпроса на Явор. В кабинета влязоха две яки момчета и го отведоха.                                                                                                                                                                       

 Каква глупост бе направил отново? Защо така наивно се бе предал? Затвориха го в склада на заведението, заключен с белезници за тръбата на парното! За щастие само за едната ръка. В него беше пълно с алкохол, хранителни продукти, консумативи за наргилета…

  В глава му се прокрадна една идея, която не бе никак добра. Но какво пък, той вече нямаше какво да губи, освен органите си. Не искаше да им ги даде! Отключи белезниците с ключето в малкия си джоб. Отвори всичките бутилки с твърд алкохол, обля се целия после обилно обля всичко наоколо. Ха! Има и газова бутилка! Извади я и нея поля с алкохол. Седна върху нея и удари една огромна глътка. Уискито си го биваше за гаражно. Извади една електрическа запалка за наргиле. Тя нямаше пламък просто нагряваше въглена и той започваше да тлее. Загледа се в нея, после отпи още една глътка от уискито и набута един намокрен с уиски предварително парцал в него, така че да опре до алкохола. Усмихна се и в съзнанието му се появи Марина. Тя тичаше по плажната ивица, облечена само по любимия му червен бански, а той я гонеше. Стигна я и я придърпа към себе си в опит да я целуне. Тя обаче се дръпна и смеейки се гмурна в морето. Той я последва плувайки към нея…

Докато спомена тече в съзнанието му, Явор опря запалката до подгизналия с уиски парцал и той пламна…

Водата в морето бе така приятна. Слънцето жарко галеше вълните, той стигна Марина. Тя се засмя и двамата се изправиха той я придърпа към себе си Тя палаво поклати глава. Но после устните им се сляха…

Заведението бе изгоряло до основи.

 

Костадин Койчев – Kovak

07.07.2023г.

© Костадин Койчев Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Гузен негонен бяга »

2 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??