Валеше дребен сняг, а снежинките, макар и ситни, тежаха и се забиваха в земята като капки дъжд. Поляната започваше да побелява, но неусетно, лека-полека – грееше някакво тъмно и жълто слънце, пробило кой знае как тежките облаци. За първи път наблюдаваше такова явление, беше мистично и затова отвори вратата и излезе навън. Беше студено, но не се върна, за да наметне горна дреха, страхуваше се, че или снегът ще спре, или слънцето ще се скрие зад облаците.
Стоя така дълго. И колкото повече усещаше как студът влиза под дрехите му и смразява тялото, толково повече си даваше сметка, че в този миг, в тази броеница от мигове не мисли за нищо. Умът му беше скован от гледката и отказваше да работи, да страда, да се притеснява или да съжалява, както правеше обичайно; само очите му – широко отворени, почти изумени, поглъщаха странната борба на стихиите пред него и не спираха да се очароват.
Затова не чу, че го викат. Сепна се едва когато усети побутване по рамото. Беше жена му:
– Какво ти става? К ...