Яспис –  декоративна кварцова скала или полиминерален агрегат на кварца. Прадедите ни са изработвали от него ками, бижута, амулети и го включвали в керамиката и в други форми на изкуство. Лечителите от Близкия изток, вярващите в Буда използвали камъка за лечение на органи, които са отровени или заболели от нелечими с медикаменти болести. В Китай  ясписът е символ на красотата. Християните вярвали, че при слагането му пред светия олтар, той придобива нечувана сила.

                                                                                                       Уикипедия

                                                           Пътят Дао е велик,
                                                           небето е велико,
                                                           земята е велика,
                                                           и Човекът също е велик.
                                                           Във вселената има Четири Велики
                                                           и Човекът е едно от тях.
                                                          Човекът следва Земята.
                                                          Земята следва Небето.
                                                          Небето следва Пътя Дао.
                                                          Дао – онова, което е.¹

                                                                  Ухан, Свят Делта, февруари 2020

  Понякога добордетелността ни е прикрита алчност или несподелена завист, обичаше да казва Тай Уанг, който беше почитател на Лао Дзъ**, но винаги внасяше свой собствен колорит в прозренията на древния мъдрец и нерядко измисляше  сентенции, основани на собствения му опит.

  Юйлин си спомни думите на баща си, докато  се изкачваше по многобройните стъпала към Кулата на Жълтия жерав. Мина тичешком през парка на Змийския хълм, покрай скулптурната композиция с бронзовите статуи на жерави до змия и костенурка, хвърли бегъл поглед към Камбаната на мира, която посетителите преди можеха да удрят, а сега беше замлъкнала, подмина езерото със златните рибки и се насочи към входа на пететажната внушителна постройка.

  Построена преди 17 века, Кулата беше многократно опожарявана и разрушавана, но отново построявана, като символ на неизменността  на Пътя, който трябва да бъде извървян. Юйлин знаеше, че с разположението си на Змийския хълм, откъдето се виждаше цял Ухан, постройката е служела някога за наблюдателница по време на войни, а в мирно време с камбаните ù са  оповестявали пожари. Беше облицована с жълти глеждосани керемиди, подпряна от 72 колони с 60 извити нагоре корниза. На първия етаж се намираше прочутата мозайка с даоисткия монах и Жълтия жерав.

  Според легендата, близо до мястото на Кулата имало пивница. Веднъж там дошъл един монах и поискал питие, но нямал пари. Собственикът го наругал, но синът му Шин се смилил над него и му дал питие. Всеки ден в продължение на шест месеца старецът идвал, хранел се и пиел безплатно. Накрая монахът казал, че иска да благодари за доброто, което му е сторено. Взел портокалова коричка и нарисувал на стената жълт жерав. Щом синът на собственика плеснел с ръце, жеравът оживявал и започвал да танцува. Мястото станало много популярно и собственикът забогатял. След 10 години, старецът дошъл за последен път, засвирил на флейта, седнал на жълтия жерав и отлетял с него.

  Юйлин се спря пред паното и се замисли. Баща ú често я караше да разрешава различни загадки, криеше разни предмети и тя трябваше да ги намира. Това беше интересна и вълнуваща игра, а той винаги ú оставяше насочващи следи. Дали и сега не е оставил някаква подсказка? Но къде? Тук навсякъде беше пълно с надписи, стенописи, статуи на известни поети, поеми, картини. Търсенето можеше да ú отнеме дни. Имаше дори алея, край която растеше бамбук и туристите оставяха там надписи от рода на „ Лий Чунси и Дун Оуян бяха тук“. По тази причина през 2013 г. властите бяха разрешили на определен участък, по подобие на Великата стена, да има специално място за графити. Пагодата на Белия облак, може би там? Но първо трябваше да провери бамбуковата алея.

  „Действието е съпротива“, казваше още баща ú, „защото ние винаги искаме нещо. Но преди да действаме, трябва да сме абсолютно сигурни, че с постъпките си няма да нанесем вреда на себе си или на околните. Мислú в перспектива, не се ограничавай с моментните ползи! Защото близката полза може да се превърне в дългосрочен провал.“ И още: „ Обиколните пътища понякога водят по-бързо до целта. Ако целта ти е да живееш Пътя.“

  „Аз живея, татко!“, помисли си Юйлин и очите ú се напълниха със сълзи. „Всеки път, когато се изкачвам на Кулата, изживявам един живот. Но искам ти да присъстваш във всичките – изживени и предстоящи. Затова трябва да те намеря!“

  Девойката се взираше в стеблата на бамбуковите дървета, бяха толкова много! Няма да ú стигнат седмици, за да прочете всички надписи ! После внезапно забеляза нещо – още ненапъпило клонче от пауловния до едно от стеблата. Беше посърнало и сгърчено, явно стоеше тук от няколко дни, но не можеше да има съмнение – това беше знак.

  „Ето защо е съборил дъската в стаята си – за да ме подсети!“, помисли си Юйлин. Приближи се до дървото и се вгледа в надписите. Най-долу, с неравния почерк на баща ú беше изчегъртано: „ Мошан, старата мина, четвъртият бор след скалата Ю-ши³“.

  Девойката тичешком се спусна по стълбите, влезе в колата и посегна към телефона. Деши вече се е прибрал от работа, трябваше да отидат с него до планината Мошан.

  След около час, Юйлин, Деши и още няколко човека със спелеоложки принадлежности се спряха пред входа на една от изоставените галерии на старата мина. Вече се здрачаваше, но не можеха да отлагат. Ставаше въпрос за живота на Тай Уанг.

  Мината в Мошан беше изоставена още преди 40 години, тъй като нефритът и ясписът, които се добиваха там, бяха изчерпани.  Останаха полуразрушените тунели и галерии, където сега обитаваха прилепи и дребни животни.

  Групата, начело с Деши и Юйлин си проправи път през натрупаните скални късове и навлезе в един от коридорите. Скоро той ги изведе до обширна кухина, от която тръгваха множество разклонения. И до едно от тях Юйлин съзря баща си. Лежеше до стената, а кракът му бе затиснат от масивно парче скала. Беше в безсъзнание. До него се валяше телефонът му с изтощена батерия.

  Юйлин се втурна към Тай. Не беше ранен тежко, като изключим крака и една драскотина със засъхнала кръв, която минаваше напреки на челото му. Девойката напръска лицето му с вода и поднесе под носа му шишенце с амоняк. Старият човек отвори очи:

  – Юйлин! – прошепна той.

  – Да, татко, тук съм! Не мърдай, трябва да освободят крака ти! Какво се случи?

  Гласът на Тай беше слаб и колеблив и Юйлин се наведе по-близко, за да го чуе:

  – Прилепът! Прилепът ме доведе. Нямаше как да ти се обадя, той не ми позволи. Те не ми позволиха!

   – Прилепът не ти е позволил?

    Тао сякаш не я чу:

  – Затова съборих дъската. Знаех, че ще се досетиш. А клончето оставих преди няколко дни. Изчислил съм го.

  Тай се задъха, гласът му захриптя, суха кашлица се изтръгна от гърдите му. Той с жест спря дъщеря си, която понечи да каже нещо.

  – Те са живи и стават част от прилепите. Трябва да ги спрем!

  – Но кои са те?

  –Те – изхриптя Тай и посочи към дъното на пещерата. Деши насочи фенерчето си натам. Видя стръмен откос и тръгна да види за какво говори старецът. Стигна до ръба, погледна надолу и дъхът му секна:

  Това, което беше взел за стена на пещерата, беше просто мрак, стена нямаше или поне оттук не можеше да се види. Под него, на около десетина метра дълбочина, се простираше огромна платформа, чийто край се губеше в далечината. Повърхността ú слабо фосфоресцираше и Деши успя да забележи, че е покрита с кварцови скали, които излъчваха сияние, а по тях бяха накацали стотици, хиляди прилепи. Едри, с криле, с размах около два метра, но някак странно неподвижни. Спяха ли? През нощта? Деши насочи лъча на фенерчето към най-близките. Не спяха. Не помръдваха, защото бяха от камък. Като статуи. Хиляди каменни истукани, пръснати по повърхността на платформата.

  – Теракотената армия на Апокалипсиса. Втората вълна… – промълви Тай Уанг и отново загуби съзнание.

                                                  Наблюдателната зала на Спиралния ръкав

  Наблюдател Бета посрещна заместника на Алфа, излязъл в отпуска след унищожението на подопечния му Свят. Новият наблюдател беше от вида октопус, от планетата К2-18в в съзвездието Лъв. Родната му среда на обитание беше водата, която покриваше 90% от повърхността на К2-18в. Въпреки че беше земноводен, октопусът стоеше в Залата облечен в скафандър, през шлема на който се виждаше синкавата течност, в която беше потопен. Можеше да издържи и на суша, но за кратко. 

  На Свят Алфа вече не съществуваше живот, беше унищожен от вируса, а и той бе изчезнал с елиминирането на гостоприемниците си. Но планетата беше останала. Някой трябваше от време на време да ú хвърля по едно око. Новакът октопус беше много подходящ.

  Земноводният с любопитство се взираше в повърхността на опустелия Свят, където сега бушуваха ураганни ветрове и валяха киселинни дъждове. Земята се очистваше от човешката дейност, която беше накърнявала тялото ú с хилядолетия и се покриваше отново със зеленина. Само че сега там нямаше живи същества. Освен…

  Октопусът се вгледа по-внимателно в екрана, където постепенно започна да нараства пещера, скътана в подножието на горист хълм. Във вътрешността ù имаше платформа със скали от някакъв минерал, а по тях и по стените бяха накацали гигантски прилепи. Също от камък, отдъхна си октопусът, след като се вгледа още по-внимателно. Едно безкрайно, неподвижно множество застинали завинаги тела на летящи животинки, които никога нямаше отново да разперят криле. И слава Богу, си помисли октопусът, защото знаеше историята им!

  Внезапно нещо на екрана помръдна. Сребрист сноп лунна светлина нахлу през тесния отвор на тавана в пещерата и освети част от прилепите. Не, не беше оптична измама – един от тях беше оживял и се опитваше да разпери криле. Октопусът протегна пипало, обвито в тънък слой изолационен материал  и натисна копчето за тревога.

                                                                                                                                                       /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=AHLkAMGyqf8&list=RDAHLkAMGyqf8&start_radio=1

1. Превод – Крум Ацев

2. Лао Дзъ – китайски философ от древността, централна фигура в даоизма, почитан като божество. В съвременната историография се предполага, че или е легендарна личност, или е живял през 4 век пр.н.е., по времето на Стоте школи на мисълта. Единствената му книга е „Трактатът за Пътя“, където е изложена философията на даоизма.

3. Ю-ши – общото име, с което китайците наричат ясписа, нефрита и още някои камъни със зелен цвят. Скалата Ю-ши и мината на хълма Мошан са измислени от мен.