Глава четиридесета

            Слънцето беше достигнало своя зенит, когато Зора отвори очи. През премрежения си поглед тя  забеляза насреща си хитрите очички на англичанина. Гледаше я  с насмешка и любопитство, но имаше и доза  възхищение. Зора не беше слаба жена. Всяка друга на нейно място би започнала да моли, да се преструва, а художничката даже не хитруваше. Гледаше го право в очите и чакаше. Какво? Едва ли очакваше милост за това как го беше изиграла, как беше приспала с ласките си един изпечен международен мошеник, за да му измъкне плячката, която той считаше за своя. Тя го беше надхитрила елегантно, с финес и замах. Това караше Джордж да гледа на нея с уважение и респект. Но сега ролите бяха разменени и той щеше да си върне загубената плячка. Поне част от нея.

- Добро утро, скъпа, вече е обяд, но имайки предвид  снощните ти приключения, съм ти приготвил чудесна закуска. Сервирана е на терасата. Стани, приготви се и те чакам  с нетърпение. Толкова дълго не сме се виждали, Имаме да си говорим за много неща. Спомените, оставени от теб, лесно не се забравят. Нали, мила Зора?

Макар и още сънлива, Зора трескаво мислеше как да излезе невредима от тази ситуация. Надеждата беше минимална, но все пак  съществуваше.  Реши да влезе в неговия тон.

- Мили, моля те, бъди така добър да ме оставиш да стана, да направя тоалета си и да се присъединя към теб на терасата. Не искам да пропусна възможността да опитам всичко, което си приготвил. Сам ли направи всичко? Вероятно персоналът е в отпуск и лично ще ми сервираш.

Джордж се засмя. Зора искаше да получи информация за присъствието на други хора в къщата. ОК. Щеше да получи, нямаше защо да крие.

- Да, скъпа  приятелко, персоналът е в отпуск, Емил замина за столицата и бях принуден лично да приготвя закуската ни. За мен ще бъде чест да те обслужвам и да се грижа за твоя комфорт. Ехидната му усмивка говореше съвсем друго. След кратка пауза добави:

- Ах, да, Емил ще се върне тук, ако постигнем  споразумение. Ще ти прави компания  няколко дни. Ще имаш възможността да го прелъстиш, ако се поддаде, разбира се.

Старият мошеник се заливаше от смях, говорейки за ролята ù на съблазнителка. Макар че никак не я подценяваше. Излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Терасата  беше огромна и покрита с многоцветна тента, за да предпазва от палещите лъчи на мексиканското слънце.  В средата имаше голяма кръгла маса, покрита с бяла покривка с цветни мексикански мотиви.  Всичко останало на масата беше бяло.  Закуската беше към края си. Повечето време бяха мълчали или разменяли банални любезности. Съществен разговор не бяха започнали. И двамата изчакваха другия да подеме темата, за да се ориентират в обстановката и условията. 

Зора беше облечена в широки бели панталони, бяла  копринена риза мъжки модел. Само на кръста си беше вързала пъстроцветна  кърпа, каквито мексиканските селянки си връзват, когато работят на полето.

Допиваха кафето си.  Зора реши да проговори първа, смятайки, че това ще ù даде преднина в инициативата.

- Аз съм похарчила парите и нищо не мога да ти дам, Джордж. Освен да вземеш мен за компенсация. Тонът беше закачлив и пълен с двусмислия.

- Ооо  не, аз не съм  толкова алчен, мила приятелко, не искам много.  Ще се задоволя  да ми върнеш толкова, колкото взе. Нито цент повече.

- Нали ти казвам, че съм ги похарчила. Нямам цент в сметката. И затова се предлагам. 

Страничният наблюдател би завиждал на прекрасното им настроение, на шеговития тон на разговора, където ставаше въпрос за живот и смърт. 

Джордж отвори  кутия за пури, избра една дебела “Кохиба”, взе резачката, изряза края, облиза пурата от край до край и я запали.  На терасата нахлу приятният аромат на  хаванската пура. “Кохиба” бяха любимите му пури, с които никога не се разделяше.

- Няма ли да ме почерпиш една цигара, моите останаха в колата на Емил. Толкова се развълнувах, като те видях, че забравих да ги взема.

- Мила Зора, целта на живота ми е да ти доставям удоволствие - каза Джордж, ставайки. Само след секунди той подаваше кутия “Кемел” на Зора и  със  запалка в ръка беше готов да ù поднесе огънче.

Зора протегна изящните си пръсти, взе цигарата и я поднесе на устните си, в очакване да и попадат запалката. Ръката ù не трепваше, за разлика от тази на англичанина.  

Ароматите се смесиха, погледите им станаха по-твърди, а лицата им напрегнати. Тази игра на “мишка и котка” не можеше да продължава вечно. И двамата го разбираха прекрасно.

Отново първа проговори Зора. Тя беше по-нетърпеливата и имаше защо. Докога щеше да бъде пленница в тази прекрасна хасиенда, превърнала се за нея в затвор.

- Колко? Колко искаш, за да си тръгна оттук по най-бързия начин. В столицата ще започнат да се безпокоят  и ще се обърнат към полицията. Ще ми бъде мъчно да те знам затворник в Мексико. Знаеш добре какви са условията в тях. А и мен няма да ме има, за да се помъча да облекча страданията ти, мили ми Джордж.

- Зора, ти си делова жена. Човек, който прекрасно знае цената си. На колко оценяваш живота си? – с  усмивка на  блъфиращ  играч на покер подхвърли той.

- Ако искаш да получиш моята стойност, аз съм вече мъртва. Много ми е висока цената, скъпи.

Играта продължаваше и беше много трудно да се разбере кой беше мишката, кой котката.  Дебнеха се като два звяра, затворени в една клетка. Всеки един, познаващ безскрупулността на другия, както и слабостите му.

- Зора, предлагам да минем към деловата част. Колко отмъкна от мен? Ако не ме лъже паметта, бяха седем милиона, нали? Ето цифрата, която трябва да залегне в нашето споразумение. Лихвите  ти подарявам - галантно предложи той.

- Миличък, знаеш колко те ценя, даже обичам. Заслужаваш много повече, но... просто ги няма. 

- И аз много те ценя и безумно обичам, и ще ми бъде много съвестно, ако костите ти изгният в тази чужда земя, на тоя невъобразим пек, вместо  някъде на сянка в полите на онази планина до София, забравих как се казваше.

- Витоша.  Искаш ли да отидем за една седмица там. В България по-лесно ще постигнем съгласие.

Тук смехът на Джордж стана  неудържим. Той изпусна пурата и тя се търкулна в краката ù.

Джордж Блакбърн отвори кутията, взе нова пура, запали я и с твърд тон каза:

- Зора, ако днес подпишеш чек на сума пет милиона долара, чек на приносителя, още днес ще замина да го инкасирам. Емил ще остане с теб, докато се обадя от Лондон, че транзакцията е извършена и той  веднага ще те закара в Мексико сити. Помисли,  в името на доброто ни приятелство правя огромен жест. Бях решил да бъда безмилостен, но не мога. Знаеш какви силни чувства изпитвам към теб.  Това е последната ми дума.

- Между впрочем, докато чакате моето обаждане, ще имаш възможност да демонстрираш прелестите си на този красив младеж. Мисля, че ще ги оцени. 

- Ти си грубиян, Джордж.  Аз можех да го съблазня още по пътя и ние никога нямаше да водим този разговор. Докато пътувахме, той целият трепереше. Само да посегнех, и с тебе беше свършено, скъпи приятелю.

- Знам, че е треперел, мила моя. Такава му беше ролята. Емил е добър актьор, но няма слабост към жените. Хахахахахахаха

- Подписваш лим или не? Започвам да губя търпение.

Гласът му беше получил метален отенък. Очите му  блестяха от едва сдържана ярост. Ръцете му мачкаха дебелата хаванска пура. Чакаше отговор. Шеговитият и саркастичен тон беше отстъпил мястото си на заплахата и твърдостта. Играта беше приключила.

- Джордж, да се споразумеем на два, става ли? - спокойно предложи  Зора.

- Вие българите много обичате да се пазарите, даже тогава, когато животът ви зависи от това. От турците ли ви е останал този навик, Зора?

Сега беше ред на Зора да покаже ноктите си. Очите ù хвърляха мълнии, тонът ù стана по-твърд от гранит.

- Гордият поданик на Кралицата беше изигран от една слаба и според вас, нецивилизована жена. Стана за смях и на кокошките, както казваме ние в България в такива случаи. Трябваше да минат няколко години, за да се добереш до мене чак тук, в Мексико.  Повече от три милиона не мога да ти дам. Убий ме още сега. Готова съм. И Зора посегна към цигарите, извади една от кутията, чукна върха ù на нокътя си, взе запалката, лежаща на масата, и запали. Тя беше казала последната си дума.

Слънцето се беше изместило доста на запад, без да загуби от силата си.  Даже под тентата беше душно и неприятно. По челото на Джордж бяха избили малки перлички влага. Дали бяха резултат от непоносимата горещина, или от напрежението, причинено от твърдостта на противничката? А може би и от двете.

- Няма да коментирам. Подпиши чека и аз ще се обадя на моите хора да дойдат. Те не са далече. След половин час  ще бъдат тук, а аз ще замина. Надявам се повече да не се срещаме, Зора.  

Зора стана бавно, сякаш носеше на плещите си стотици килограми. Права застана срещу него, впи очи в неговите. И двамата се мразеха. И двамата бяха готови да се нахвърлят един върху друг с извадени оръжия. Докато той ликуваше за победата си, Зора се кълнеше в себе си, че това няма да бъде последната им среща. Тя влезе в стаята,  извади от чантата си чекова книжка и писалка и се върна на терасата. Седна на  плетеното от камъшит кресло и разтвори малката книжка.  Искаше да пише, но ръката ù беше като парализирана.  Събра сили и написа чека, без да произнесе нито дума. Побледняла, безмълвна и съкрушена, Зора се прощаваше с повече от половината си богатство. Подписа го. Откъсна чека от книжката и бавно го постави  по средата на масата.

Джордж Блакбърн  се нахвърли с треперещите си ръце върху чека като граблива птица. Прочете го внимателно няколко пъти, сгъна го грижливо и го сложи в задния си джоб.  От шампаниерата взе бутилка минерална вода, наля в чашата и изпи цялото ù съдържание на малки глътки.

Само половин час след телефонния разговор пред хасиендата спря тежък “Джип”, от който слязоха  Емил и трима едри мъже. Мистър Блакбърн им каза нещо на испански. Четиримата само кимаха с глава и казваха “си синьор”.

Ще прескочим сърцераздирателната сцена при раздялата на българската художничка Зора и известния международен мошеник Джордж Блакбърн, известен  още и като Антъни Шварц, защото такава сцена въобще нямаше.

Четири дни телефонът беше прекъснат и Зора прекарваше времето сама, но винаги под зорките очи на двама от охраната си, които се редуваха да ù правят  безмълвна компания. 

Няколко пъти  Зора се опита да заговори Емил, но той отговаряше с едносрични думи. Словоохотливият красавец беше изчезнал.

“Ние нямаме живи длъжници” казват руските мафиози, но и от мъртви длъжници полза няма, добавят английските, и отиват на компромис. Въпрос на национално самосъзнание казват италианските,  на път към  Кръстника за съвет.

На петия ден телефонът беше отново включен и рано  сутринта той иззвъня. Беше синьор Джордж. Обаждаше се от Лондон, за да оповести края на успешната операция с кодовото название “странна любов”.  Синьората можеше да замине за Мексико сити и най-после да спи в петзвездния “Четири сезона” Хотел Мексико, където стая номер 711  беше запазена за нея.