СОФИЙСКИ РОМАН
Глава единадесета
Топла лятна нощ се разтилаше над широкото и равно пловдивско поле. Блестящи звезди мигаха разпръснати по цялото небе. Небето тъмно синьо бе осветено само от лунния сърп и звездите. Сред тях най-силно блестеше Вечерницата, която от време на време се скриваше зад някое бяло облаче, сякаш някой хвърляше на него фин прозрачен воал, а може би Всемирният Рибар хвърляше мрежата си.
Тих ветрец преминаваше през листака на крайречните върби и тополи, и те шумяха като нежна музика на невидима арфистка. Едва доловимите плясъци на реката, един почти невидим прибой, тихо пригласяха на Божествената арфа. Под бледата лунна светлина, стотиците стебла на папура наподобяваха гора от свещи в католическа катедрала.
Трудно забележимата сянка на човешко същество се откъсна от тъмнината на брега и се насочи към пясъчната ивица отделяща реката от царевичака край нивата. Лунната светлина, макар и слаба, очерта фигурата на мъж, носещ тежък товар на ръцете си.
Този мъж беше Еди, спасил от явна, бавна и мъчителна смърт едно младо момиче, чиито крака се бяха заплели в коренищата на речното дъно и тя беше останала в техен плен.
Младият мъж постави внимателно тялото на момичето на пясъка, свали ризата си и я подложи под главата й. Наведе се над нея и беше готов да започне изкуствено гишане “уста в уста”, когато тя бавно отвори очи. Очите й бяха широко отворено и в тях се четеше един единствен въпрос. “Къде съм”.
Наведен над нея Еди започна да й говори тихичко.
- Не се страхувайте. Нищо лощо не Ви се е случило. След малко ще се почувствате добре.
Момичето го гледаше с големите си неразбиращи очи. Погледът й беше започнал бавно да се прояснява, но лицето продължаваше да е безизразно и почти бяло. Явно, уплахата е била много силна.
Еди не искаше да я притеснява, не искаше да й задава въпроси, само следеше израза на очите й, цвета на лицето и дишането й. Докато очите постепенно се избистряха, макар и много бавно, то цветът на лицето й беше все още с восъчна белота, а дишането много ускорено. Дробовете наваксваха липсата на кислород.
Еди погледна часовника си. Светещите в зелено стрелки показваха 10,38 минути. Помисли да остави момичето тук на пясъка и да отиде до лечебницата да търси помощ. Размисли и се отказа. Кой знае какво можеше да се случи, не трябваше да остави момичето сама на това пусто място.
- Къде съм? - съвсем тихо промълвиха почти белите устни на момичето. Толкова тихо, че Еди нямаше да разбере въпроса ако не следеше отблизо лицето й. Гласът и беше по-тих от шепот. Еди по-скоро отгатна въпроса по движението на устните й, без да го чуе.
- Как се казвате? -отговори на въпроса с въпрос момчето. Последва дълго мълчание. Еди повтори въпроса си, и усети, че използването на “вие” никак не беше уместно в момента. Трябваше да спечели доверието й, за да може момичето да се успокои.
Еди се усмихна, по-скоро на себе си, отколкото на момичето и вече с по-весел тон попита:
- Как се казваш?
Лицето й се беше покрило с лека руменина, но дишането беше все така силно ускорено, а в очите страхът не беше изчезнал. Момичето мълчеше.
Еди реши да се активизира, това мълчание не можеше да продължава. Часът беше 11 и 15. Наближаваше полунощ и младежът реши да продължи с въпросите. Тъкмо се канеше да я попита дали е от селото,….
- Ваня, - прошепна момичето. Ваня се казвам,- тихо произнесе името си тя, и руменината по лицето й се увеличи, до нормалния й тен.
- Аз се казвам Еди, студент съм. - каза Еди и реши, че беше много глупаво да казва какъв е. Момичето беше в такова състояние, че едва ли я интересуваше дали е студент, овчар или тракторист в ТКЗС-то
Ваня се беше леко окопитила, погледа й беше почти нормален, може би лека уплаха имаше все още, но явно състоянието й видимо се подобряваше.
Ваня, от селото ли си? - реши да продължи разпита Еди. Вече беше ясно, че разговора подобрява състоянието на момичето.
След дълга пауза Ваня каза:
- Не, не съм от тук. От Варна съм. И за първи път, в гласът й прозвуча известна увереност. И добави: На бригада съм.
Еди познаваше мнозина от състудентите си, понеже беше активист в ДКМС. Но никога не беше виждал Ваня в Академията. Не беше я видял във влака с който пътуваха до Поповица, А в автобуса до Христо Милево бяха около 45 души и не можеше да си обясни как не я е забелязал сред студентите. Нали и в двора на ТКЗС-то ги бяха строили и чели имената им.
-Къде си на квартира?
Ваня се замисли дълго и вдигна рамене,
-Не помня. И добави: Тука, в селото.
Нямаше смисъл от повече въпроси. Ваня беше изживяла сериозен шок и явно не помнеше много неща. Беше седнала на пясъка и с един пръст рисуваше по пясъка, разни странни фигури.
- Ще можеш ли да станеш, и да ходиш. Селото не е далече, но все пак не е зад ъгъла,- пошегува се Еди, с цел да вдигне още малко настроението на Ваня.
- Ще се опитам, мисля, че ще мога. Ваня застана на колене, подви единия крак и бавно се изправи. Еди искаше да и подаде ръка за да помогне, но момичето отказа. Направи малка крачка и залитна. Еди й подаде ръка, но Ваня пак отказа. Постоя минута две, може би и малко повече и бавно тръгна към царевичака.
Еди тръгна след нея, но тя го спря.
- Не идвай с мен, искам да бъда сама. Ще се върна след малко. И бавно, но без залитане, Ваня продължи пътя си.
Еди я заведе в тяхната къща, настани я в стаята където беше беше неговото легло. Взе едно одеяло и отиде да спи в стаята на приятелите си. Те още не бяха заспали и го изгледаха крайно учудено, и в погледите и на двамата се четеше един и същи въпрос. “А кой ще спи в твоето легло?”. Въпрос резонен, на който Еди отговори с едно кратко “ тази вечер имаме гостенка”, обърна се и моментално заспа пред погледа на все по-неразбиращите си приятели.
Сутринта много рано, Еди се събуди и веднага отиде в стаята където спеше Ваня, с намерение да я събуди и да я съпроводи до нейната квартира. Надяваше се след като се събуди ше си спомни къде е била настанена. Влезе и видя дълбоко спящто младо момиче. От една страна му дожаля да я събуди толкова рано след преживяването от вечерта, от друга страна, Еди не искаше хазаите да видят Ваня, какво можеше да си помислят беше ясно, особено синовете на хазаите, пред които момичето щеше да бъде компроментирано завинаги.
Ваня дишаше съвсем спокойно. Сънят й се беше отразил много здравословно. Дожаля му. “Майната му” си каза Еди и тихичко напусна стаята, затваряйки плътно вратата след себе си.
Ваня се възстанови бързо от изживения стрес. Безкрайно благодарна не спасителя си, тя не скриваше благоразположението си към Еди. До края на бригадата понякога вечер ходеха на разходка край реката, разговаряха за Академията, за работата си като бъдещи художници. Ваня учеше скулптура и се готвеше са вае паметници на възрожденци. Беше много запалена по историята на България и мечтаеше да създаде цяла галерия от образи на дейци на борбите за Освобождението. Мечтаеха за съвместни изложби и ….. но Еди, влюбен и отдал сърцето си на Марта, можеше да бъде само приятел на момичето което беше спасил.
От време на време се срещаха по коридорите на Академията, слушаха общи лекции, радваха се на срещите си, даже една неделя Ваня го покани да отидат на джазов концерт в залата на кино “Г. Димитров” където щял да пее югославския джаз певец Джими Станич, един от представителите на новия стил в джазовото пеене наречен “Бибап”.
Еди загуби всякаква надежда да види отново своята любима Марта, когато срещна нейната състудентка и близка приятелка Дора, която му разказа за новия живот на приятелката им в Белгия, за следването й в Брюкселската Академия за изящни изкуства. Марта й беше писала дълго, подробно писмо. Дора не спомена дали в писмото имаше нещо за него. А и той, от деликатност не попита.
Еди беше разбрал, че я е загубил завинаги. Марта, беше излязла от живота му. Макар и бавно и мъчително, той трябваше да свикне с тази мисъл.
Еди няколко пъти беше ходил до ателието на Майстора. Кепенците винаги бяха спуснати и нямаше никакъв знак за живот. Попита обущаря в съседния магазин, но и той не беше виждал скоро комшията си. Явно чичо Владо прекарваше времето си в любимото си село в Кюстендилския край.
Новата учебна 1959/1960 година беше току що започнала. Учебните занятия ставаха все по-интересни за младия художник. Еди се насочваше към графиката-първата му “любов” в изкуството. А и преподавателите го поощряваха да се насочи към молива и туша. Харесваха много техниката му, която с всеки изминал ден се усъвършенстваше, ставаше по изразителна. Почти бе създал свой стил, свои изразни средства, които отличаваха етюдите и картините му от тези на останалите студенти. Особено силно се харесваха портретите рисувани от натура. Порстети на старци-модели, които изкарваха по някой и друг лев, позирайки на студентите в Академията.
На тенис кортовете също не беше ходил отдавна. Те му напомняха за първата среща с Марта, спомен който изгаряше до болка нараненото му сърце. Тя не беше отговорила на предложението му, направено през онази прекрасна майска вечер на терасата на ресторант “Ропотамо”, даже не беше пожелала да му каже сбогом преди да замине. Болеше го!
В края на Септември, минавайки пред Мавзолея, забеляза огромна опашка от хора пред бившия дворец. Стотици хора стояха на опашка за да влезат в Националната галерия. Тъкмо се питаше, какво събитие беше привлякло толкова много хора, когато погледът му попадна на огромният портрет на Майстора, закачен на балкона на Двореца. Портретът беше обкантен с черен креп. Еди спря стъписан. Нима чичо Владо си беше отишъл. Човекът който повярва на момчето от улицата, Творецът, който му предложи помощта си, Човекът, който започна да го учи безкористно, сякаш беше негов син или внук, Човекът който му показа Пътя, хвана го за ръката и го поведе към изкуството.
Еди стоеше като вкаменен по средата на площада с поглед вперен към този траурен портрет и сълзите му течаха и мокреха ризата му. Не беше способен да направи крачка, нито да каже една едничка дума. Неочакваната скръб беше парализирала всичките му сетива. Някой, грубо му каза да се махне от пътя. Момчето механично направи няколко крачки и се нареди на опашката. След дълго чакане, влезе в залата, където беше изложен ковчега с тялото на неговия “чичо Владо”, на големия Творец Владимир Димитров- Майстора. Около ковчега стояха негови близки и почетен караул, а постамента беше затрупан от венци и цветя. Майстора лежеше, сякаш спеше спокойно с библейската си брада, с благородното си и одухотворено лице, което даже смъртта не бе могла да промени.
Хората, стотици, а може би хиляди минаваха със сълзи на очи да отдадат последна почит на големия български Творец, който беше увековечил красотата на българската селянка в своите картини рисувани с огромна любов и със своята ненадмината оригинална техника и стил.
Еди дълго, много дълго стоя в страни, като не можеше да откъсне погледа си от Майстора, от лицето на човека, който беше подал ръка на едно случайно момче от улицата, беше станал негов учител, негов приятел, и негов духовен баща. Сълзите течаха несъзнателно и безспирно, сякаш извираха от дълбините на душата. Стотици спомени от часовете прекарани заедно в душното скромно ателие на Майстора, преминаваха пред очите му като филмова лента.
Дойде някакъв служител на музея и го помоли да си тръгне. Еди не разбра какво искат от него, но инстинктивно тръгна към изхода, излезе на площада и вместо да продължи към Академията, бавно тръгна към дома си. Още един, скъп за него Човек, го беше напуснал. “Момчето от улицата” се движеше като автомат, а сълзите не спираха да мокрят страните му.
Беше 29 септември 1960 година. На този ден Българския народ беше загубил своя велик син Владимир Димитров- Майстора!
© Крикор Асланян Всички права запазени