Малки сиво-бели облачета се рееха по синьото небе. Залезът запали хоризонта в златисто, а слънцето затвори уморените си очи. Вълните на морето бяха сребристи, запазили в себе си топлината на отминалият ден. Тъмният силует на планината се виждаше на хоризонта. Каменистите й върхове блестяха в златисто.
Там на брега под сиво-белите облаци, стоеше жена с коси посребрени от времето. Синята й рокля се развяваше от непокорният вятър. Кафявите й очи се взираха в златистите отблясъци на вълните, които ту се появяваха, ту се скриваха в мрачните дълбини на морето. Водите му изстиваха бавно с всеки изминал ден от отиващото си лято. Вятърът носеше соленият му дъх далеч и разказваше приказни истории.
Марина си спомняше миговете прекарани тук на това място с дъщеря й. Радостта изпълваше сините й очи, а любовта към нея бе безгранична. Така бавно времето отлетя на крилете на щастието. Неусетно мъничкото момиче с най-сините очи порастна. Миговете, прекарани с нея се изнизаха като отдавна забравен споме ...