– Какво си говорихте без мен? Емо, харесват ли ти дрешките?

– Страхотни са!

– Направи ли чай?

– Не искам, ще си тръгвам, защото Влади пак ще се цупи, че закъснявам.

– И аз бих се цупил, ако имах такава жена.

– Емо те харесва. Видя ли, че и тази мечта ни се сбъдна – мъжете ни да са готини, а не някои темерути. Защо си тръгваш, остани още малко. Добре, добре, не ми клати глава. Вече съм семейна и много добре те разбирам. Утре ще ти се обадя по телефона. Айде, чао.

Лили все искаше да се събират семейно, Соня все отлагаше за утре, за другата седмица. Казваше, че предпочита да си бъбрят двете до насита, вместо да слушат мъжките глупости на съпрузите си. Лили не разбираше защо не иска да се сближат семейно. Соня знаеше защо и успяваше да избегне среща с Емил. Можеше да стане опасно, , срещите им ставаха неконтролируеми. Тя се страхуваше от него, но най-вече от себе си. Нямаше обяснение какво се случваше. Само знаеше, че трябва да го избягва. И тъй като Соня не желаеше да ходи на гости в Лили и не ги канеше с Емил у дома, Лили измисли нещо друго.

– Разбирам те, Соня, омръзнало ти е да се завираме у дома по домовете, затова запазих една маса за утре в ресторанта до парка. Кажи на Влади. Ще ви чакаме към шест и заедно ще отидем до там, хем ще се поразходим.

– Няма спасение от теб. Ти си като тайфун, помиташ всичко по пътя си. Щом си решила нещо, ще стане. Добре, щом така искаш.

– Обичам те, Сонче!

– И аз те обичам, а сега ми се махай от главата.

– Колко си любезна, няма що. Как ли те търпи миличкият Владо? До утре!

Знаеше си, че не трябва да се срещат четиримата или по-точно двамата с Емо. Вечеряха, пиха вино и танцуваха, танцуваха. Лили не можеше да помръдне с тоя корем. Владо беше уморен и те с Емо почти през цялата вечер бяха на дансинга. Соня обичаше да танцува, но се притесняваше, когато свиреха блус. Емо я притискаше силно към себе си, докосваше уж неволно с устни косите й, бузите. Тя потръпваше в ръцете му. После й шепнеше колко много я желае. Тя само веднъж успя да му каже през стиснати зъби и устни изкривени в усмивка – Това не е редно!- Така ли? – беше неговият отговор-въпрос. Соня се измъчваше. Трябваше нещо да направи. Трябваше да сложи край на това, което все още нямаше начало. Не знаеше как, но трябваше да го измисли.

Нощта беше нейна. Не мигна нито миг. Правеше си равносметка. Животът й с Владо беше щастлив. Нямаше нужда от любовник. Все още ласките на мъжа й и стигаха. Имаше и приятелка от детинство. И изведнъж се явява Емо. Не, направо връхлита в живота й и я кара да мисли за такива неща като приятелство, изневяра. За неща от живота, за които преди и през ум не й беше минавало. И този ток! Любов от пръв поглед?! Не, тя не вярваше на такива неща. Искаше ли го, имаше ли нужда от него? Не! Но защо щом го видеше потръпваше цялата? Съдба? В съдбата вярваше. Можеше ли да я промени? Да, като не се виждаше с него. Толкова е просто. И всъщност хич не е.

Когато Лили роди, започнаха да се събират по-често. Малката Зорница наистина беше като слънчице. Пухкаво, жизнено бебче и вечно гладно.

– Емо, направи сокче от моркови и ябълки на малката. – напоследък Лили само командваше.

– Сонче, иди му помогни, че нали ги знаеш мъжете, все ще оплескат нещо.

– Няма страшно, след минутка сокът пристига. – Соня с неохота се отправи към кухнята. – Дай да ти помогна. Лили се страхува, че няма да се оправиш сам.

– Глупости! От както е родила само дето не спя в кухнята. Знаеш ли колко те желая?

– Моля те, не започвай отново. Безмислено е.

– Ако имах дете от теб, нямаше нищо да ми тежи. За теб всичко бих правил.

– Не зная чуваш ли се какво говориш? Това са пълни глупости. Така си говорел и на нея, но вече ти е съпруга. Гади ми се от теб! Махни се да направя сока и по-бързо да изчезвам, че не знам...

– Нямаш право да ми говориш така. Защо ме обиждаш? Тези думи на нея не съм ги казвал. Казвам ги на теб, защото така чувствам нещата.

– Добре, край! Стига! С теб трябва да се разберем, когато аз идвам при Лили, ти ще излизаш. Всъщност...коя съм аз да те гоня от собствения ти дом? Ще окача! Нещо трябва да се направи – Соня грабна шишенцето със сока и излезе от кухнята.

Още на другия ден Емо дойде да вземе от работа Соня.

– Нали каза, че искаш да си поговорим.

– Мисля, че е задължително. Ела отсреща в ресторанта.

Седнаха на маса за двама в ъгъла на градината. Наоколо всичко беше в зеленина. Вечерният вятър малко я охлади. Тя се опита да подреди разбърканите си мисли.

– За мен едно кафе и цигари.

– Какви? – попита сервитьорката.

– Не знам, каквито имате. Леки.

– За Вас?

– Бутилка бяло вино и нещо за мезе. И две чаши.

– Аз няма да пия. От алкохола полудявам, ставам пълна дивачка. Особено от шампанско. Два пъти съм се напивала. Ами то просто ми бълбука в главата. Владо, разбира се е във възторг от мен. После като ми заразказва какви ги върша. Нали знаеш как е по думите на очевидци, винаги по нещо украсяват.

– Значи си била дивачка?

– Да, дивачка. Дивачка...Слушай Еми, нищо не разбирам. Нещо не ми е ясно. Помогни ми да се ориентирам правилно в обстановката. Обичам Лили, сигурна съм, че и ти я обичаш. Не трябва точно ние двамата да й причиняваме болка.

– Благодаря! – поръчката беше изпълнена. – Подай ми, ако обичаш пепелника. Имаш ли огънче, нали все ги отказвам? Благодаря – тя дръпна жадно от цигарата, наслади се на цигарения дим и продължи. – От кога не съм пушила?До къде бях стигнала? Да, трябва да спрем да се виждаме, ако не можем да се владеем. Не е ли така?

– А защо трябва да се владеем? – Еми отпи глътка от виното. Вдигна чашата, загледа се в нея. - Ето, пие ми се вино и пия. На теб ти се пуши и пушиш. Аз те желая, мисля, че и ти ме желаеш – отмести поглед от чашата и се загледа в Соня. – Мисля, че и ти ме желаеш.

– Аз самата не съм наясно дали наистина те желая...защо си толкова сигурен?

– Езикът на тялото е по-красноречив.

– Аз получавам достатъчно секс и вкъщи...

– Не съм казал обратното. Не се гневи.

– Искаш да кажеш, че аз съм ти дала повод дори неволно, с жест или...?

– Ако това те успокоява, не си виновна ти. Не си ми дала повод, значи не си виновна и може, а ако си виновна – не може. За какъв повод става дума? Не усещаш ли, то витае около нас във въздуха? И не са ни необходими никакви оправдания. От нас се иска само да го изживеем. Погледни ме в очите, така ли е?

– Не е толкова просто!

– Гледай ме в очите! Мълчиш. Мълчанието е знак на съгласие. Защо не се развикаш, че това, което казвам е лъжа? Защо запали цигара, за да се скриеш зад тютюневия дим, като зад загадъчна завеса? Какво искаш да ми кажеш, че не си изневерявала на Владо? Страхуваш се как ще се представиш за пръв път на чуждо? Какво? Не можеш ли да се оставиш и да изживееш нещо, което рано или късно ще го изживееш? Никой мъж не е умрял с една жена и нито една жена не е била само с един мъж. Не знам защо, но ми се струва, че ще бъдеш моя рано или късно. Ще те имам!

– Ти изобщо не ме познаваш. Слушам те и си мисля, дали не ме мразиш и искаш да ме разделиш завинаги с Лили. Не си толкова долен. Какъв си тогава? Искаш да ме амбицираш и никога да не те погледна. Защо? Какво да направя?

– Та хем вълкът да е сит и агнето цяло?

– Зъл си! На Лили няма да кажа. Само ще я нараня. Няма да идвам у вас. Ще се виждаме с нея навън.

– Добре, добре! Бъди спокойна, няма да ви разделя. Заклевам се повече никога няма да те закачам. Идвай при Лили, ще гледам да си намирам работа по-далече от теб, за да не ти се мотая в краката. Ох, как хубаво звучи! Защо ли давам обещания, които трудно ще изпълня? Не, край, примирие. Мир. Щом си у нас си в безопасност. Ако си готова с кафето да платя и да те изпратя. Мисля, че добре си поговорихме. Надявам се, че си доволна.

– Мисля, че да.

Зимата за известно време ги раздели.. Само от време на време се чуваха с Лили по телефона. Тя беше готова да говори с часове. Беше й скучно. Соня ходеше на работа. Правеха си купони с колежките . Вечерите й бяха пълни с Владо. А когато го нямаше, си мислеше за Емо. Не го виждаше, но въпреки това той не напускаше мислите й.

Наближаваше Коледа. Владо беше в командировка. Соня реши след работа да мине по магазините да купи подаръци за детето и за родителите си. Празниците щяха да прекарат на село. Искаше да им избере нещо хубаво, да ги зарадва. Понякога й липсваха. Бяха толкова далеч. Особено в дългите зимни нощи й липсваше топлата бащина къща, мамините сладкиши, от които цялата къща ухаеше на детство. Най-хубавото момиченце на този свят – нейната Виктория, ах как й липсваше.

Излезе от работа, вече беше тъмно. Нахлупи шапката си и преметна шала през рамо.

– Соня, Соня! – вятърът довя отнякъде нейното име. Обърна се.

– Емил? Какво правиш тук?

– Ела, с колата съм, ще те закарам.

– Няма да се прибирам, ще ходя по магазините.

– В тоя студ? Моля те, ела, искам нещо да говоря с теб за Лили.

– Да не е болна? Не сме се чували от една седмица. Какво има? Добре, да се качвам, че ми измръзнаха краката да стоя на едно място.

– Искаш ли да пийнем по нещо, за да се стоплим?

– Добра идея. Разказвай.

– Нека пристигнем.

– У вас ли отиваме? Накъде караш?

– Съвсем наблизо е, ще ти хареса.

– Но ти излизаш извън града. Спри!

– Страхуваш ли се?

– Не, всъщност ние имаме уговорка и ти обеща...

– Стигнахме.

– Но това е мотел?!

– Да, тук работи един мой приятел. Ела, наистина ще ти хареса. Довери ми се.

Емил взе ключовете от приятеля си. Минаха през двора и влезнаха в малка къщичка. Вътре беше топло и уютно. Миришеше на ябълки и на разгорени дърва. Те весело пукаха в печката и Соня се запъти направо към нея. Стопли ръцете си.

– Съблечи се. Премести си стола и седни до печката.

– Колко е хубаво тук!

– Казах ли ти, че ще ти хареса? – Емил отиде до барплота, който се намираше в другия край на стаята. Започна да вади чаши.

– За мен чай да се стопля.

– Приготвил съм нещо друго – той идваше с поднос в ръка.

Следва...