В неделя вечер ми позвъни госпожа Лазариду, моят емигрейшън офицер, както си я наричах за себе си. Беше ми дала адреса на възрастно семейство за работа в градината им, сега може би да е намерила нова.
- Петро, ще дойдеш ли утре в 19 часа в онова кафе-барче
- С удоволствие, госпожо.
- Не съм госпожа, госпожица съм, за твое сведение - смееше се тя по мобилния - Хайде до понеделник
И както обикновено правя, 5-10 минути преди уреченото време съм на работа или в кафето.
Оглеждах вяло съседните маси, минувачите навън. До мен беше дежурното букетче три червени рози с два аспарагуса в целофан, нали така се прави, може в къщи да ядеш хляб и сол, но трябва да си мил и елегантен с жените.
Видях я. Пристъпя наперено, полата й очертаваше стройни яки бедра, кремава блуза и късичко сако. Не е тереадор, защото те не ходят с поли. Косата й завита отново на кок, жена мечта, но отново чужда.
Обичайните възклицания от срещата ни, от скромното букетче цветя, дежурните комплименти.
И преди да поръчаме нещо
...