Споделено щастие
- Радина! От толкова време не сме се виждали! Грам не си се променила! – срещу мен вървеше видимо усмихнат мъж на средна възраст с огромен букет яркожълти нарциси в ръка. Засмях се.
- Мисля, че ме бъркате с някого.
- Прилагаше ми този трик, когато бяхме ученици, помниш ли! Колко глупави бяхме тогава... И колко влюбени! Тъкмо пристигнах в града и тръгнах да те търся. Не очаквах да попадна на теб точно тук.
- Тук? Но... какво му е специалното на това място? Парк като парк. А, и... – усмихнато добавих – не се казвам Радина.
- Искаш ли да те заведа в нашето кафене? – мъжът продължаваше да пружинира някак нервно и поглеждаше оределите си коси. – Помня, че обичаше капучиното им.
- Господине – закърших ръце - моля Ви... Разберете... Не съм... – и в този миг замълчах. Ясни сини очи, висок ръст, макар и леко попрегърбен от годините... Естествено! Григор, ученическата любов на майка ми! Родителите им били скарани, разделили ги и двамата дълго време кореспондирали само чрез писма ...