– Още едно! – побутна чашата едва-едва и отпусна глава на лакътя си. Беше светъл мъж, с пепелява от палещото гръцко слънце коса и тъмни мътни очи , с присъщия за преждевременно остаряващите хора израз. Слабоват, висок и леко прегърбен, като че ли нещо го гореше – дали слънцето или нещо друго - никой не знаеше. Това беше незнайно кое поредно узо за вечерта. Гледаше морето и залезът над белите къщи и дишаше тежко – мъчеше го жегата, умората, нейната усмивка и сладко - болезненото ухание на люляк, което постоянно го изпълваше дори в тази непоносима жега. Тя постоянно беше пред очите му – и денем и нощем. Независимо какво правеше – все пред него – тичаше с оная нейна дълга смолиста плитка, обръщаше се и го обливаше със смеха си. Населяваше сънищата и делниците му. Пиейки всяка вечер, като че ли раната му хващаше коричка, но всичко беше само докато заспи – цяла нощ чуваше гласът ѝ, смехът на гургулица и светналото ѝ лице, което го огряваше меко, а когато го будеха сутрин за работа не можеше ...