Събуждам се. Проверявам по стар навик другата страна на леглото, но сега тя е празна. Ставам и отивам до тоалетната. Мия си зъбите и се поглеждам в огледалото. Косата ми отново стърчи на всички страни и аз взимам четката. Винаги е била непокорна. Като мен…Докато изпълнявам рутинните си сутрешни дейности, усещам студ. Решавам да си полежа още малко и отивам в леглото. Не ми се гледаше на телефона. От известно време той се беше превърнал в най-скучния и мълчалив предмет… Затова посягам към книгата на нощното ми шкафче. Оказва се, че е поезия. Започвам да чета, но имам чувството, че буквите ми бягат по страниците. Оставям книгата на нощното шкафче. Завивам се и отново поглеждам към празната половина на леглото. Посягам към нея, но сега тя е студена. Не чувствам топлината, която чувствах преди. Затова решавам да стана от вече „изстиналото“ легло и да се облека. Оправям си леглото и отивам да закусвам. В шкафа е останал само един кроасан и посягам към него. Отдавна не ми се е налагало да правя закуска за двама, така че изяждам шоколадовия кроасан. Оказва се доста вкусен и сладък. За разлика от живота ми…След малко излизам от кухнята и отивам в хола. Включвам телевизора. О, да. Съвсем бях забравила кой ден е днес. Даваха някакви глупости, свързани със Свети Валентин. Говореха за любов. За нещото, в което отдавна изгубих вярата си…Затова изключвам телевизора и лягам на дивана. Изписва се тъжна усмивка по лицето ми. Спомних си как преди няколко месеца ни се наложи да сменим стария диван и да си купим нов. Беше най-забавната нощ в живота ми…Но сега дори новият диван ми се струва неудобен…Ставам от него и си пускам радиото. Звучеше някаква песен на Ванс Джой. Точно сега нямах нужда да слушам толкова емоционални песни, изпълнени с тъга. Изключих радиото и се заслушах. В апартамента ми беше толкова тихо, че чак се плашех от тишината…Направих си мляко с какао, и тъкмо се канех да седна на фотьойла, когато чух лек шум отвън. Приближих се до прозореца, отворих го и видях, че навън валеше. Тъжната усмивка се изписа по лицето ми отново. Сега си спомних, че преди време в един летен следобед с него се разхождахме в големия парк близо до града. Започна да вали дъжд, а ние нямахме чадър. Не исках да си намокря новата рокля, която си бях купила специално за него, затова го помолих да се скрием някъде. Той ме погледна учудено и ми каза просто да бъда себе си. Щом чух тези думи веднага го хванах за ръка и го издърпах под дъжда. Той ме покани на танц. Започнахме да пеем дори. Вярно, и двамата пеехме ужасно фалшиво, но поне се забавлявахме от сърце… Около нас нямаше и живо пиле. Всички се бяха скрили от дъжда. Той ме гледаше право в очите и сякаш ми казваше да се насладя на мига. Така и направих. След около половин час, спря да вали. Малко по-късно изгря слънце, а след него се появи чудесна дъга. И двамата се усмихвахме по-широко от нея. Обожавах това време. И него също обожавах. Усмивката му, кафявите му очи, косата му. Обичах го дори когато се заяждаше с мен…
И отново стоя на прозореца. Гледам отражението си в стъклото. Отново наблюдавам капчиците, но този път са много по-едри и са от вътрешната страна…
© Есенен блян Всички права запазени