Ромейн е на 18, слуша японски рок и пуши Camel. Господ му е дал мазна коса, проблемна кожа и френско гражданство. Дотук добре.

Първият ни разговор беше много лаконичен, почти като онези диалози, които се побират в едно кубче от японско комикс списание. Ромейн ообожава японски комикс списания. Той е японец по душа и британец по стил. За стила, не му е тук мястото.

-          Хай!

-          Хай! Ти си момчето от Франция, нали? Защо пристигаш толкова късно?

-          Сори, не говоря английски.

-          Оу, извинявай.

***

Поглеждам пълния хладилник и първата мисъл, която ми идва на ум, е колко е несправедливо да виждаш пълен хладилник всеки ден и как буркан със сладко, половин банан, консерва с царевица и литър кола формират онзи инвентар, от който зависи дневния ти избор на закуска. Ако не бях сглупил да откажа панацеята на сутрешните фрустрации, може би Дилемата на пълния хладилник щеше да ме връхлети едва часове по-късно. Разбира се, става въпрос за кафето.

-          Как спа?

-          Чудесно.

-          Имаме нужда от прах за пране.

Дилемата на пълния хладилник без съмнение има своите потенции. Другите дилеми обаче не са особено очаровани от тази наша слабост към най-първичната от тяхното семейство, така наречената прабаба. Дилемата на мръсното пране успява някак да се прокрадне в сутрешната идилия с грациозна изтънченост, каквато по дефиниция й е присъща. Успява, без дори да използва аромата на кафе. Несъмнено, доста рискован ход. Дилемата на мръсното пране  винаги губи от грацията си, що се отнася до чувството за такт.

-          Аз нямам мръсно пране.

-          Всеки има мръсно пране.

***

-          Как спа?

-          Чудесно.

-          Искаш ли кафе?

Ако има причина да се събуждам с нагласата, че Джонатан Суифт е написал „Пътешевствията на Гъливер” в изблик на състрадателна хуманност към човешката раса, то Росела е създанието, което би ме отблъснало завинаги от земите на така наречения италиански ботуш. За един бивш адикт като мен чаша Лаваца не е нищо по-малко от равномерно бликаща артерия пред погледа на Едуард Кълън, или който и да е от изрусеното му и напудрено вампирско семейство. Росела обаче е в състояние да притъпи и най-силния порив за задоволяване на зависимостта. В случаите, в които имам удоволствието да се озова пред вакантната, лъхаща на италианска мляна любов, порцеланова чаша, започвам да се смалявам, смалявам, мисловно отплувайки в дървена кутия от бреговете на Апенините.

Дилемата на вакантната чаша, за разлика от своите роднини, е сравнително безобидна, въпреки препоръчителната застраховка „Емоции”, която за съжаление не покрива щетите, причинени от кофеина върху периферната нервна система и артериалното налягане (тук връзката със семейство Кълън е чисто случайна).

-          Имам диария. Grazie anyway.

***

Ден преди да замина, усещам наченките на домашна депресия, такава, каквато можеш да изпиташ само на сигурно вкъщи. Не ми харесва тази тенденция, предпочитам добрата стара носталгия.

Отварям си мейла и поглеждам електронния билет – броя, пресмятам... Колко време ще мога да попилея по улиците на Букурещ, колко по-скоро ще мога да си полея кактуса… Всъщност, гледайки числата, никога не запомням каквото и да било. В главата ми остават цифри с двуеточие, но за педантичните планирания това си е чиста подигравка. Три часа градски транспорт, три часа лутане в центъра, загубени минути, загубени lei и т.н.

 Ставам от компютъра и, с инстинктите на ловна хрътка, изнамирам цигарите на Ромейн. Няма нищо по-хубаво от сладкото разочарование да запалиш, когато никой не те гледа. Използвам готварския кибрит и откровено ми става гузно колко рядко се сещам да го използвам по предназначение. Освен двете порции french fries, които се насилих да приготвя за техния сънародник, тази седмица я карам на сухо. Така де, на бисквити, smântâna и онези няколко свещени продукта, въвлечени в Дилемата на пълния хладилник. Пуша на балкона, въпреки че няма кой да ми направи забележка и да бях запалил вътре в къщата, няма ги истинските ловни хрътки, полицейски овчарки, ако трябва да съм точен. Гледката е сутрешна, идилична, почти с домашен привкус. С болка установявам, че на върха на езика ми напират думите „Buna dimineata!”, сепвам се и изпускам: „Проклятие!”. Миг по-късно ароматът на тютюн отстъпва място на испанския омлет, педантично покровителстван от Цар Лъв*. 

*псевдоним