Спомени за село

Част І.

У дома

Карам с над 140 км в час, а пътят се разделя пред очите ми на две и остава от ляво и дясно зад мен. Добре, че построиха магистралата, че като се сетя преди години, по времето, когато пътувах по този път почти всеки петък и се връщах обратно неделя вечер, колко бавно се придвижвахме, и досега ми прилошава от усещането за умората след пътуването. Беше цял ритуал тръгването ни за село. Мама стягаше едни бездънни куфари, а баща ми се суетеше дали ще загрее колата на Витиня или ще се разминем без аварийни спирания. Спомням си, че дори и да нямаше проблеми със загряването на двигателя, почти винаги попадахме в колоната от коли под билото на прохода. Така ставаше защото всички ние, така наречените "софиянци" дойдеше ли петък вечер се втурвахме към селата си, за да навестим баба и дядо и да напълним торбите с пресни плодове и зеленчуци или буркани с туршия и компот според сезона, за да изкараме по-евтино седмицата.

Сега времената са различни. Вече отдавна има всичко по магазините в София. Почти не останаха живи баби и дядовци. Не правим зимнина. Построиха и магистралата най-накрая след 20 години строене. Дядо толкова мечтаеше да я доживее, за да си отива на село не за три, а за час и половина, но не устиска. Замина си от този свят без да е доживял това чудо на строителната мисъл да извие змийската си снага над зъберите и да разцепи сърцевината на Стара Планина.

- Елена, моля те, мамо, карай по-бавно. Не бързаме за никъде, нали чак в неделя се връщаме. Моля те, не ме карай да вдигам кръвното заради теб - припява нервно мама. Не е свикнала да я возя аз. Аз все съм заета и нямам време за нашите, заради тези непрестанни дежурства в болницата, умората, пътуванията. А и те рядко пътуват извън града. Помагат на сестра ми - водят децата на училище, на пияно, все гледат да са от полза и тичат между двата апартамента. А аз понеже съм сама - нямам нужда от тях, а и те се справят без мен.

Мама и татко винаги са се гордели с мен за това, че сама съм постигнала всичко в живота си, макар и да не искат да признаят, че тази моя самостоятелност всъщност ме отдалечи от тях. Като че ли от чувство за вина или и аз не знам защо, но когато мама, почти плачейки, ме помоли да дойда с тях двамата на село за събора на Гергьовден, и без това съм в почивка по тези празници и за пръв път нямам планове, аз за учудване на всички приех.

И ето ме сега, с любимите си родители в колата, летя по магистралата и се мъча да си спомня от колко време точно не съм стъпвала на село.

- Маме, помниш ли откога не съм ходила на село? - обръщам се аз за помощ към мама.

- Ами чакай да помисля, може би повече от 10 години, но точно колко не знам. Откакто започна да учиш медицина, май оттогава не си ходила на село. Елена, Елена, наистина, как все не намери време маме, да дойдеш до село нито веднъж! А спомняш ли си, че ти беше непрекъснато с баба си и дядо си на село като дете. Всяка ваканция беше там и всяка събота и неделя почти. С плач си тръгваше наесен, като дойдеше време за училище. Натъжавам се като си помисля за това. Даже не мога да повярвам как така се съгласи да дойдеш сега, и то без повод.

Докато си говорим сме пропътували неусетно повече от половината път. Минаваме през Ябланица. Сещам се как тати ни купуваше халва, боза и локумени вафли - радвали сме се със сестра ми от сърце на тези малки, чакани цяла седмица подаръци, защото като ябланската халва и боза нямаше другаде в България по това време.

Магистралата свършва и аз намалявам скоростта - очите ми се плъзгат вече по-спокойно по пътя. Мога да разглеждам къщите, малките селца, които подминаваме. Постепенно животът се завръща в тях. След повече от 15 години разруха и опустяване по времето на промените, сега най-накрая хората започват плахо да се завръщат. Сякаш търсят корените си, за да почерпят от тях сили.

Картините пред очите ми стават все по-близки и по-близки. Спомените започват да нахлуват в главата ми. Всеки метър от този път ми беше толкова познат. Със затворени очи да ме пуснеха, пак щях да си стигна до село.

Стигаме нашата къща. Паркирам с вълнение. Очите ми се пълнят със сълзи. Боже мой, наистина не съм идвала от толкова много години! Лелите ми, които след като се пенсионираха се установиха почти целогодишно на село, за да не пречат на семействата на братовчедите ми, ни посрещат. Обичам моите стари лели, нищо, че ги виждам рядко. Те са кръв от кръвта ми. Всички ние сме филизи от едни и същи корени.

Вдъхвам от любимия въздух и дробовете ми се пълнят със свежест. Защо съм се лишавала от един непресъхваем източник на енергия през всичките тези години! Попивам всичко около себе си, замаяна от майската зеленина на тревата, от поникналите в градината "тлъсти", както им казваше баба лалета, от миризмата на първите ягодки, подали главици в рохката пролетна почва, от цъфналите плодни дръвчета, от освежаващия следобеден полъх на вятъра. Бързо обхождам с поглед двора - всичко си е по старому. Баба и дядо ги няма с чевръстите си ръце да прекопаят градината, да изчистят стрък по стрък бурените и да подготвят почвата за новите посеви, но лелите вече са свършили тази работа. Всичко си е същото, просто от старите изсъхнали от годините клони на дървото на нашия род са порасли нови, пълни с живителни сокове, а дървото ни е станало още по-голямо.

Като двата бора пред къщата- станали са огромни. Помня времето, когато дядо ги зася. Бяха малки дръвчета - едни такива хилави бебета борчета. Ние хлапетата не вярвахме, че ще оцелеят и една зима, но дядо все повтаряше, че когато животът се захване, Бог сам се грижи за него и ние само трябва да Му вярваме, че всичко ще е наред. И наистина, борчетата заякваха с всяка изминала зима - гледам ги сега огромни яки дървета- станали са по-високи от къщата - като двама зорко бдящи стражи. Сякаш я пазят от вятъра и лошите хора, да не би да я разграбят през зимата крадци, докато никой от стопаните й не е там.

Дворът е обработен, боровете са свежо зелени, само къщата видимо е остаряла. Нея времето не я е пожалило. Мазилката - пропукана и посивяла. Черчеветата на прозорците - изгърбени и съсухрени. Керемидите по покрива- изпочупени и загубили червения си цвят от годините. И все пак, прозорците са чисти, вратите похлопват весело при всяко отваряне, на простора са проснати изпрани дрехи, в кухнята на котлона къкри топла манджа. Милата ми бащина къща! Най-накрая ме дочака да се върна, мене, най-малката й стопанка, която уж най-много я обичаше.

- Елена, ела помогни да разтоварим багажа. Какво, всичко е остаряло, нали? Къщата плаче за ремонт, маме, ама кой има време да се захване. Някой ден ще се срути, горката. Лелите я поддържат, доколкото им стигат силите, ама си трябва сериозен ремонт, само с кърпене на стени няма да стане, но какво да се прави. Гледай, гледай, щерко, че сигурно ще дойдеш пак след още 10 години и кой знае тогава какво ще завариш! Дали ще е останал още някой от нас да се грижи за къщата - не знам. Ама нека, както казваше дядо ти, ако не ви е свидно - да се срути пустата къща, и да затрупа под себе си всички спомени за нашия род, като никой не иска да се грижи вече за нея. Само да не се продава, беше заръчал дядо ти, помниш ли, "Който я продаде, просто да не му е!", казваше той често преди да се спомине. Уплаши се старецът, че никой от нас няма да се грижи за къщата. Ама добре, че са лелите ти да се завъртат тук, а и ние с баща ти идваме, когато можем. Но ми е мъчно, че ти забрави любимито си село....

Иде ми да изкрещя: "Нищо не съм забравила мамо, толкова ли не ме познаваш, аз съм Елена, твоето дете!", но вместо това преглъщам вика си и не обелвам и дума. Свикнала съм така да преглъщам - нали съм самостоятелна. А това за повечето хора означава да не ги занимаваш с проблемите си, защото от теб се очаква да се справяш с всичко сама. Другото е излишна информация, която само затормозява, нея никой не я иска. Аз съм си виновна, аз исках да не бъда в тежест, да бъда дете за пример, как иначе се заслужава любовта...Затова показвах само как добре мога да се справям сама, как може да се разчита на мен, как не знам какво е непреодолимо препятствие...

Нищо не съм забравила. Минаха много години, откакто за последно бях тук. Смених много жилища. Живях на много места - в София и в чужбина, сама и с други хора. Винаги съм обзавеждала жилищата, в които съм живяла, влагайки целия си вкус и представа за дом и уют, но никъде не се почувствах у дома си. Никъде не успях да се отпусна истински и да не мисля, че съм тук временно и, че все някога ще си тръгна, накъде? - към следващото временно място. Моето усещане за дома ми през всичките тези години живееше само в сънищата ми - там виждам само едно място - къщата ни на село.

Но в момента не съжалявам за неразказваните си сънища, защото сега съм тук у дома - напълно наяве, и радостта от това изпълва всяка моя клетчица.

Част ІІ.

Парче бишкотена торта.

- А-а! Я виж кой е там у съседите? Абе това да не е Яна- тя е май, Ели, виж, маме, тя ли е или е друга жена? - секва мислите ми викът на мама.

Когато майка ми споменава името на Яна, на мен буца ми засяда в гърлото. Уж минаха толкова години - бях на 18 години, когато се видяхме за последно. От тогава кракът ми не стъпи на село. Уж всичко е минало, отдавна съм забравила тази история. Изобщо не се сетих за това, когато реших да дойда, нито ми мина през ума по пътя, докато идвах насам, но сега името на любимата ми приятелка от детството, ме накара да потръпна. Нещо старо и болезнено пропълзя по мен и от него ме втресе.

- Не бе, мамо, не е Яна, тя нали вече не живее тук. - Не исках да казвам, че сигурно е при мъжа си, а не тук - в дома на родителите й, но мама ме разбра без думи.

- Ама и ти ги говориш едни, Елена, не са всички дъщери като теб, да се сещат за родителите си веднъж в месеца. Може момичето просто да е дошло да ги види. Чакай, ще я викна.

Докато я спра и мама се провикна през плета:

- Яна, ти ли си, лельо? Ела, ела при нас, я виж кой е тук, Елена е дошла, ела да се видите.

Мислех си, че една жена на 33 не може да потъне в дън земя, заради някаква детска история от преди 15 години, но явно не съм и предполагала как ще реагирам, като видя Яна след толкова време. Докато си поема дъх и се съвзема, жената зад плета се усмихна и тръгва към нашия двор.

Това е наистина тя - Яна е. Тази, с която като деца бяхме неразделни. Нашата къща беше на един плет разстояние от тяхната. Не помня колко малки сме били, когато сме се запознали, защото откакто се помня като дете, все бяхме заедно. Бяхме като сестри, защото бяхме връстнички, а сестра ми беше 8 години по-голяма от мен, и когато на мен ми се играеше най-много, нея я тресеше пубертета, а когато мен ме хвана тази "болест", тя вече имаше свое семейство. Така, че със сестра ми все се разминавахме, но затова пък с Яна бяхме като залепени една за друга винаги, когато идвах на село. А аз тук прекарах почти цялото си детство. По цял ден тичахме заедно из дворовете на къщите или нагоре по ливадите, почти до коритото на върха на баира, дето пият вода овцете или ако не стигнехме чак до там, то поне докъдето ни държат краката. Помня, че играехме по цял ден до премаляване, заръфали лакомо следобедна филия, дебело намазана с лютеница или шипков мармалад и се сещахме да се приберем чак, когато се мръкнеше и светулките запремигваха в тревата, а комарите, започваха да хапят безпощадно, за да ни напомнят, че е захладняло и трябва да се облечем. Затова пък като метнехме по една жилетка и като си напръскахме краката с одеколона на дядо, за да им мирише лошо на комарите, можехме да изкараме и до късни нощи навън, залисани в игра на стражари и апаши или на криеница с другите деца или да останем чак до зазоряване навън, притихнали сред цигулките на щурчетата, залисани в загадъчни разговори за това дали има Бог и как е създадена вселената и звездите, както и какви ще станем като пораснем. Разбира се, всички планове достигаха до момента, в който ще се омъжим и ще живеем заедно - дом до дом, без значение къде, но все пак по всяка вероятност в София.

Яна си е все същата - косата прибрана назад на опашка, русият цвят е подсилен с боя и е загубил естествения си чар, но сините очи са каквито ги помня- топли, нежни, предани - готови на всичко за теб. Пак си е слабичка, леко се е попрегърбила. Виждам първи леки бръчици около очите, умора в погледа, но това си е Яна - моята Яна.

В този миг ми иде да умра от срам. Сещам се как си тръгнах тогава. Приеха ме още първата година да уча медицина. Онова лято, след като разбрах, че ще уча аз си тръгнах от село и не се върнах- не заради Яна, но покрай истинската причина и нея не видях повече. Сега умирах от срам, защото като дете се кълнях колко я обичам, а откакто си тръгнах онзи ден след разговора с Ники, повече не се върнах. Не исках да виждам никой, който да ми напомня за него. Така я жертвах и нея за един ден- изтрих я от живота си без да осъзнавам какво правя. Изчезнах, без да й дам шанс дори да разбере какво се е случило, без да й вдигам телефона, когато ме търсеше година -две след това, без да отговарям на писмата й, без да искам да я видя, сякаш тя имаше вина за случилото се.

И ето я сега - тя пред мен и аз пред нея. Не знам как й изглеждам в този момент, но виждам, че и тя е притеснена.

- Здравей, Елена, Боже мили, откога не сме се виждали! Ти си! Каква си хубава! Откога си тук, докога ще останеш, ще можем ли да се видим? - Ужасно е притеснена, но в същото време очите й сияят. Умирам от срам - как изобщо иска да ме види!? В същото време и аз й се радвам, въпреки срама. В крайна сметка мина толкова много време, а и бяхме наистина деца.

- Здравей, Яна... - не издържам на топлия й поглед и преди да се усетя се хвърлям върху нея, прималяла от радост.

В мига, в който усещам познатото горско ухание на косата й, сълзите ми напират - как можах да избягам и от нея! Тя нямаше вина! Стоим прегърнати и не смеем да мръднем- сякаш вчера сме били за последно заедно.

След миг притеснението изчезва.

- Тук съм за Гергьовден, дойдох за събора на село. Глупости ти говоря, разбира се. Използвам почивните дни, за да дойда - домъчня ми. Тръгвам си в неделя. Не знам, аз нямам планове, ако искаш, ако имаш възможност, разбира се, можем да се видим... - Пак млъквам неловко.

- Какви ги говориш, настанявай се и идвай веднага, чакам те, ще сложа кафе! Как ще ти се зарадват нашите само да видиш! Хайде Елена, след 15 минути да си у нас, тъкмо да стане кафето- припряно нарежда Яна, а очите й светят като преди.

Срам не срам, бързо разтоварвам багажа, посресвам се, измивам си лицето и ръцете, за да измия умората, както съм правела винаги като пристигна от София, и хуквам през живия плет в двора на Яна. И тяхната къща е остаряла, и родителите й, които ме прегръщат притеснено за "добре дошла" са променени, но това си остава домът на Яна.

Тя вече е сложила на масата кафе и домашен вишнев ликьор, който баща й явно още приготвя. Докато се опомня и майка й влиза в хола с голяма домашна торта в ръце:

- Забърках една торта за Гергьовден за десерт, но защо да чака до утре, тъкмо ще я опитате, да кажете как е станала. От кога не сме те виждали, забравихме ти очите - усмихва се леля Ирина и докато кажа да не разрязва тортата, а да я запази за утре, нали е празник, тя вече ми слага огромно парче в чинийка пред мен. Любимата ми бишкотена торта с цели кайсии вътре в нея и млечен крем- само майката на Яна можеше да я приготвя така, никой друг.

- Ей, лельо Ирина, жива и здрава да си, помниш ли колко я обичах тази торта- казвам аз, а очите ми плуват ли плуват.

- Как да не помня, пък аз се чудех вчера как така съм се присетила точно тази торта да забъркам! А тя тортата тебе чакала! Хайде, вие се вижте, аз само да чуя с една дума от теб как си, то иначе от вашите знам, че всичко е наред, ама друго си е от теб да го чуя. Сигурна съм, че си най-добрият хирург в София, вашите така се гордеят с теб, всички се гордеем. И за пътуванията ти знаем от вашите, и за новото жилище в София, толкова се радваме за теб, Еленке, нали си ни като другата дъщеричка! ....Тя нашата Яна не завърши, стана шивачка в града, не знам дали знаеш, ама нали децата се появиха, и така се размина с ученето... Ама пък внучетата ни са слънце, умни дечица, надяваме се поне те да учат, сега времената са други.... Оф, разприказвах се! Кажи ми, добре си, нали, само с една дума от теб да го чуя и после ви оставям да се видите на спокойствие.

- Добре съм, лельо Ирина, всичко е наред при мен, наистина, нашите всичко са ти казали, то горе-долу това е около мен. Засега друго няма.

- Е, това исках да чуя, че си добре! А другото ще дойде, не бой се, като му дойде времето и то ще дойде! Излизам сега, че да се видите. Как добре се случи така, че са празници и има повечко свободно време, че иначе животът ни завърта и докато се усетим, минали ни най-хубавите години в залисия.

Вратата се затваря тихо и ние оставаме сами в стаята.

- Помниш ли, това беше любимата ми торта. Леля Ирина като ни я направеше, една цяла торта можехме да изядем сами... - забола съм поглед в парчето млечна торта и ровя с вилицата из него.

- Помня, как да не помня. А ти не се сърди на майка ми, нали си я знаеш, селска жена е, не мисли какво приказва, но с любов го казва.

- Знам. Не се притеснявай. Нормално е да се очаква, че жена на 33 би следвало да има вече мъж и деца, но при мен нещата не се подредиха точно така. - Става ми мъчно - хем за мен самата, защото никой от мъжете след Ники не пожелах да бъде мой съпруг, хем за Яна, защото сега се замислям, че сигурно се е чувствала виновна пред мен през всичките тези години задето тя, а не аз, стана негова жена.

А тя не беше виновна за нищо. Когато се разделихме с Ники, между тях нямаше нищо. Те се ожениха по-късно, след две години, като се върнал от казармата. Разбрах го от мама още тогава - в деня на сватбата им. Помня, че плаках цяла нощ, въпреки, че между нас с Ники всичко отдавна беше свършило. И въпреки това, на този ден той сякаш ме изостави още веднъж, за втори път, но Яна нямаше вина. Към нея изпитвах само срам, защото след като се скарах с него, аз повече не стъпих на село и спрях да общувам и с нея- отрязах я от себе си без да мисля, както се прощавах за миг преди всеки  15 септември в училище с отрязаната си дълга коса от лятото.

 - При мен е това, а ти как си, как са децата? - Не споменавам името на Ники, а така ми се иска да чуя и той как е, но нямам сили да попитам.

- Виж ме как съм - замязала съм досущ на лелка- виж ми ръцете, гледай изпочупените ми нокти, косата- личи от кога не съм била на фризьор, нали? Ставам по тъмно да приготвям закуска на момчетата. После да ги изпратя на училище, да прибера масата и докато се обърна - хуквам и аз на работа. Вярно, Ники ме подкрепи да си направя едно шивашко ателие в града, но не си представяй, че е нещо кой знае какво, кой ти мисли на село или в града за интересни дрехи! Хората тук са бедни, нямат пари за скъпи дрехи, търсят нещо евтино и практично. А и не искат да приемат различните неща, който иска нещо ново - просто заминава. Та така с мене, шия по цял ден, докато гърбът ми се схване, а като се върна в къщи- започвам да се бъхтя отначало. Забравила съм какво е да прочетеш хубава книга, може би за последно съм чела с теб като бяхме деца. Не си представях живота така! Помниш ли, исках да уча- да завърша Художествената академия, да рисувам. Помниш ли как крояхме планове за бъдещето си горе на сайванта, изтегнати в сеното. Ти щеше да ставаш лекар, а аз моден дизайнер. Знаеш ли, ако искаш ми вярвай, ако щеш не, но се гордея с теб, Елена, поне ти успя.

Яна млъква, а мен ме избива на жлъчен смях. Май това е моята орисия - да изглеждам на хората преуспяла, но нали аз все това исках- да се справям във всичко - е, постигнах го, или поне донякъде.

- Бяха трудни години, Яна, а и не ти е било лесно да убедиш вашите, че си заслужава да продадат някоя нива на безценица, за да учиш в Художествената академия в София. Но сега можеш да развиеш ателието, времената се промениха, не е толкова страшно като преди.

- Не беше проблемът в нашите, а в Николай. - Яна усеща, че стъпва върху остър лед, подхващайки тази тема, но бързо събира смелост - най-много да не се видим още 15 години и продължава: - Когато ти каза, че ще учиш, а на него му предстояха две години казарма, той се уплаши много. Явно е решил, че ще го забравиш, че ще ти замаят главата студентите в Медицинския в София. Но сигурно се е надявал до последно, че може пък да не те приемат, и вместо да идеш да учиш в София, сигурно си е мислел, че ще останеш с него, ще се ожените. Обаче тогава, на новобранската му вечер, като разбрахме, че са те приели, няма да забравя с каква радост го каза ти, сигурно е решил, че всичко между вас е загубено. Не знам какво се случи тогава, нито ти, нито той ми каза, знам само, че ти на сутринта си замина и повече не ти видях очите, а той си обръсна главата и го изпратихме на турската граница за две години. Ти не се обади, не го потърси, нито него, нито мен през тези две години. Помниш колко пъти се опитах да се свържа с теб. На клетвата му не посмях да отида, защото там беше твоето място, не моето, но като разбрах от баба му и дядо му, че не си отишла, че даже не си се обадила, не си му написала и едно писмо, тогава нещо в мен се обърна.

Бузите на Яна горят - точно както, когато бяхме деца и родителите й я хващаха да върши някоя голяма беля- в такъв момент иначе снежно бялата й кожа пламваше и бузите й заприличваха на две червени ябълки. Заради тази руменина никога не успяваше да скрие притеснението си.

- Яна, не съм ти се сърдила, аз сама си тръгнах. Знаех, че и ти си влюбена в Ники, нищо че го криеше от мен! Не плачи, това са детски глупости, минаха толкова години! Аз не се обадих повече, това беше моят избор, а ти си направила своят.

- Знаела си го, мислех си, че не ми личи....- Яна говори трескаво бързо, сякаш ако сега не изкаже всичко натрупано, друг шанс няма да има. - Да ти кажа, докато той беше в казармата аз те търсех, но после спрях. Даже ми олекна, че не те видях повече. А той те чакаше, нищо, че каза, че сте се разделили, докато беше в казармата все подпитваше за теб. После се върна на село и ми каза, че иска да му стана жена, но само ако му обещая, че няма да ходя да уча никъде. Каза, че няма да стои сам и да ме чака, докато аз се забавлявам някъде. Веднага забравих за Художествената академия и за всичките си мечти за рисуването. Не съм мислила и миг. После се появиха децата. Трудно ни беше - той се блъскаше на две места- в завода и на вестниците сутрин, за да съберем пари за моето ателие и да издръжаме момчетата. Винаги съм го обичала, а и досега не знам дали успя да те забрави! Не знам дали поне в родилното на изписването на децата ме е обичал толкова силно, колкото теб.

Избутвам малката масичка с двете чинийки с бишкотена торта и черешов ликьор и я прегръщам силно. Не се бях замисляла как се чувства тя през всичките тези години. Мислех само за себе си, затова колко съм наранена. Даже не исках да чуя как е, за да не ми напомня за Николай.

В този момент не искам да спестявам думите си - аз съм на село, където винаги съм се чувствала истинска, затова мога да си позволя да се разплача, да си размажа грима, да намокря тениската на приятелката си и да нареждам като малко дете. Казвам й, че Ники със сигурност я обича, иначе нямаше да му е жена, нямаше да работи като луд, за да събере пари не за свой, а за неин бизнес, нямаше да му липсва толкова болезнено, че да не иска да се разделя с нея за дълго, просто нямаше да е с нея, защото и двете го познаваме добре- той не може да си изкриви сърцето. Казвам й, че няма нищо по-хубаво от това, да живееш с човека, който обичаш и че и тя изглежда страхотно - че е пълноценна жена и, че всъщност аз бих искала да бъда обичана като нея, а не да си лягам всяка вечер с усещането, че това не е моето място и мъжът в леглото до мен не е мъжът, с който искам да остарея.

Яна ме слуша и постепенно се успокоява, а аз толкова съжалявам, че избягах тогава, но не мога да върна времето.

- Кажи ми, Елена, моля те, какво се случи тогава на новобранската му вечер. Ти просто си тръгна още вечерта, а той отиде в бръснарницата рано сутринта, избръсна си главата и замина в казармата. Знаеш ли, мисля, че на теб самата ти е нужно да разбереш какво се е случило тогава, за да продължиш напред. Баба ти ни казваше, помниш ли, че за да отворим нова врата първо трябва да затворим старата.

Част ІІІ.

Отворената врата

Не помня от кога познавам Яна, защото с нея ни делеше един жив плет вместо ограда и от съвсем малки започнахме да си играем по съседски, но помня от кога познавам Ники.

Помня го, защото едва не се пребих тогава. Да съм била някъде 6-7 годишна, не повече. С Яна се бяхме покатерили на големия орех в задния двор на нашата къща и аз точно усвоявах как се виси на един крак надолу с главата от най-високия клон. И в този момент го виждам, така както си вися - минава по улицата, точно под нас. Гледам го- наш връстник някъде- с една черна къдрава коса и черни очи, сигурно не е обличал тениска цяло лято- такъв черен, бос, само по панталонки, джобовете му пълни, а ръцете му все там. Шляпа си момчето по улицата, вади от джобовете бонбони и ги яде един след друг. И точно в този момент и той ни вижда, защото застава под оградата до дървото, спира да дъвче, ококорва се право срещу мен и казва:

- Да не мислиш, че е кой знае какво да висиш така, това и баба го знае! - помня тези думи до днес.

- А баба ти като е такава, може ли да лети като мен! - изтърсих аз, без много да му мисля. Исках да ме забележи тоя Черньо, защото го харесах още тогава - така, както го видях надолу с главата.

Яна ме поглежда от дървото уплашена, но нищо не казва. Не иска да стана за смях.

- Да бе, можела да лети! Който казва, показва - сеща се той заучена от по-големите момчета закачка.

Хваща ме малко страх, но няма връщане назад -трябва да докажа, че не лъжа, пък после ще му мисля, ако се пребия.

- Гледай сега, но ако полетя, повече да не съм чула да ми се подиграваш.

Докато Яна и Ники разберат какво става, аз се изправям с главата нагоре, залюлявам се с цяло тяло, за да набера сила, клонът се заклаща като люлка, а аз скачам, размахвайки "в полет" ръце.

Едва не се пребих тогава- зъбите ми изтракаха, когато се стоварих с цялата си тежест на тревата под дървото, челюстта ми изскърца от удара, а коленете едвам издържаха на внезапния натиск, но Божа работа- нищо ми нямаше. Само дето краката ми се подбиха жестоко, натъртих си дупето и си ожулих двата лакътя, защото се приземих на крака, но после загубих равновесие и паднах назад на дупе и на лакти, но това си беше направо едно нищо, като се замисля как можех да се подредя. Бързо се изправих, дори не погледнах ожулените си лакти, не проверих дали всичко ми е наред, само погледнах право в очите Черньото и казах със страшно задоволство:

- Е видя ли, че не те лъжа.

Никой от двамата свидетели на моя "полет" не видя, че треперя от страх. Разбира се, повече не повторих този опит. Но тогава аз спечелих Ники- в честна битка. И Яна го разбра. Още тогава ми се стори, че и тя си го хареса. По-късно виждах това по червенината по бузите й, когато той я закачаше, по смущението й да си говори с него, по това, че винаги знаеше къде е и кога ще дойде, по готовността й да си даде следобедната филия на мен или на него и тя да остане гладна. Но Яна никога не оспори спечелената от мен битка, не забрави как щях да се пребия, заради него.

От тази случка насам тримата станахме един отбор. Заредиха се най-хубавите ми дни, пълни с лудории и бели. Катерехме се по дърветата, ровехме по таваните на къщите с надеждата да разкрием някое отдавна забравено семейно съкровище, правехме се на духове и плашехме нощем бабите, увити в чаршафи и намазани със сажди по лицата. Уж помагахме наесен при гроздобера, а всъщност се замеряхме между редовете с грозде. Къпехме се горе на баира в коритото за овце, обикаляхме планината над селото без да ни е страх от нищо и стигахме чак до кладенците на съседното село. Най-обичахме, като завалеше през лятото дъжд, да се събуем боси и да хукнем по главната улица. Нали селото ни е планинско и е на баир. Та тази улица е силно наклонена и заради наклона при силен дъжд тя ставаше като река- пълна с вода от пороя и мека топла гъста кал. Обожавахме да шляпаме из калта и да я усещаме как минава волно между пръстите на краката. А после като се погледнехме - не само по краката, но чак и по бузите имахме кал за спомен от голямото шляпане.

Винаги, каквито и маймунджулъци да измислех, се стремях все към едно и също - да забавлявам Ники, да му бъде хубаво с мен и да иска да сме заедно. Не съм предполагала обаче, че пак заради него ще избера и бъдещата си професия. Помня го като днес. Беше пак през лятото. Возехме се на лагерници на главната улица. Знаехме, че е опасно, защото саморъчните ни съоръжения представляваха само една дъска с лагери под нея, без всякакво управление, но затова пък доста скоростна, поради сериозния наклон на главната улица, но това не ни спираше а тъкмо напротив - само правеше приключението да стигнеш до мегдана в ниското невредим, още по-вдъхновяващо. Та така тогава, на едно от спусканията Ники се обърна по средата на пътя- някакво камъче влязло в лагера и го блокирало. Одра си и двете колена. Краката му бяха целите в кръв. Не плачеше, но ръцете му трепереха от болка.

- Не се бой, ей сега се връщам - викнах аз и хукнах към къщи през глава. Намерих там някакъв бинт в един шкаф и кислородна вода - баба ни беше обяснявала ако се нараним как да се почисти раната, ако нея я няма. Спазвайки инструкциите, успях още на улицата да промия ожулените му колене и да го бинтовам криво - ляво.

Ники ме гледаше в захлас. Докато се усетя и той ме целуна по бузата пред насъбралите се деца. Това ми беше първата целувка.

- Ти трябва да станеш лекарка, страшна си, благодаря ти. Всичко ми мина.

Оттогава всички деца, баби и дядовци на село знаеха - Елена и Николай са гаджета, а Яна е тяхната приятелка, а аз знаех и още нещо - един ден непременно ще стана лекар.

И понеже любовта ме теглеше все на село, се стараех, ако мога да не пропускам събота и неделя без да си ида, независимо от времето, нито от натоварването в училище. В София връстниците ми се смееха, била съм заприличала на селянка - дивачка съм била, косата ми била рошава, дрехите ми били демодерски, гаджето ми - и той някакъв селянин там. Пет пари не давах какво си мислят. Наистина Ники живееше на село с баба си и дядо си. Още докато бяхме малки научих, че майка му се развела с баща му докато била студентка, родила го и уж, за да учи, го оставила на родителите си. Виждаше я много рядко. Мисля, че тя живееше в Плевен. За него родители бяха баба му и дядо му. Нямаше брат или сестра. Имаше си мен и Яна. Тя също живееше на село с родителите си, но си мечтаеше един ден да дойде в София, за да стане художник и да сме по-близо една до друга.

В началото любовта ни с Ники се изразяваше в това да си отстъпваме  следобедните филии, после започнахме да играем на "Кент - Купе" и все бяхме един отбор. Имахме си супер знаци, които никой не разкриваше и биехме всички деца в селото подред. Като ни тръшна пубертета, все гледахме да играем на шише, онази игра, дето целуваш, където имаш смелост този, който ти се падне от другата страна на шишето. Разбира се, смелостта ни стигаше само до бърза целувка по бузата, обаче каква тръпка си беше и това! Държеше ни по няколко дни. После започнахме да слизаме вечер до центъра на селото- събирахме се голяма компания- деца от всякъде, дошли на село за събота и неделя или за цяла ваканция. Ако някое ново момче ме погледнеше, Ники веднага му даваше да разбере, че аз съм с него- или ще ме прегърне небрежно уж да се подпре на мен, или ще ми даде якето си, защото уж ми е студено, и винаги ще ме изпрати той до в къщи, друг не можеше и да си помисли да го направи.

А Яна - тя си беше непрекъснато до нас. Не се питах какво й е. Бяхме свикнали от деца с установения под ореха регламент между трима ни. Разказвах й подробно за всичките си трепети, а тя слушаше и измисляше още и още доводи за това колко много той ме харесва. А аз на свой ред все търсех момче, което и тя да си хареса, все я подпитвах, какво си мисли за този или онзи, но все не откривах да е влюбена в някой. А беше по-хубава от мен - една нежна такава, женствена, с тази руса коса и сини очи. Нищо момчешко нямаше в нея, за разлика от мен! Но така и не си намери и тя гадже, докато бяхме заедно.

Когато станах 11-ти клас вече знаех със сигурност - ще кандидатствам медицина. Всички се готвехме за завършването. Яна и Ники учеха в града до село, Яна - в гимназията, а Ники - в механотехникума. Чакаше ни абитуриентска вечер, а после - мен изпити, Яна още се колебаеше дали да пробва в художествената, защото родителите й не я подкрепяха, или да започне на първо време работа в града, а Ники трябваше първо да иде в казармата, а после щеше да му мисли, но с възможностите на баба му и дядо му нямаше особени шансове да учи.

Не се учудих, когато Ники ме покани за дама на бала си. Аз реших- ще ида с него, а на моя бал няма да ходя- и без това така и не се чувствах част от класа си, и без това само ми се подиграваха, че съм селянка. А там - с него щях да се чувствам повече на мястото си, отколкото с моите съученици. Реших го и нашите, нали бяха свикнали вече с това колко съм самостоятелна - не ми попречиха. Когато казах в училище, че няма да ходя на абитуриентската ни вечер никой не се учуди, не ме попита защо, нито пък аз обясних на някой. Просто никога не станах част от тях.

Помня онзи майски ден- балът на Ники. Това беше и моят бал. Бяхме се събрали с нашите в къщата ни на село. Всички бяхме в празнично настроение. Ники дойде да ме вземе привечер и да ме заведе заедно с Яна у тях.

Тази вечер бях в червена рокля- разкроена с къс буфон ръкав, какъвто се носеше тогава. Беше първата ми рокля. Обух за пръв път и обувки с токчета. Яна ме гримира и вдигна косата ми на кок. Дотогава все я носех пусната- нали е една дива като мене, черна, гъста, къдрава, но с много лак за коса Яна успя да оформи кок. Напръсках се с първия си парфюм, дето сестра ми ми подари за завършването, сложих си първия златен пръстен от мама и тати, облякох си първото луксозно бельо - като за бал, сложих си червило, и когато чух стъпките на Ники на двора, хукнах през глава да му отварям вратата. Нямах търпение да видя в очите му дали ще ме хареса такава.

- Много си хубава, Елена... - ми каза той като ме видя. От щастие ми идеше да полетя. Заслужаваше си цялото усилие.

Тази вечер Ники до последно чакаше майка си - тя му беше обещала да дойде за бала му. Дори не се обади, че е заета, просто не се появи. Виждах, че му е много мъчно и бях готова на всичко, за да излекувам болката му.

 После с някаква кола, заета от приятел, с надут клаксон, както си му е редът при изпращане на абитуриент, заминахме за града. Нямам ясни спомени от ресторанта, в който празнуваше механотехникума, нито от вечерята, музиката или танците. Помня само, че на Ники му беше тъжно през цялата вечер, но заради мен се опитваше да е весел. По едно време просто го попитах дали не иска да се прибираме. Качихме се пак в колата, беше я взел на заем до сутринта, и поехме обратно по пътя към село.

Не знам какво точно се случи тогава, но в един момент Ники зави в страни от пътя в посока към реката, изгаси мотора и фаровете, и докато попитам защо спираме тук, усетих как ме придърпва към себе си, а миг след това и топлия му език в устата ми. Бяхме се целували така много пъти, но странно защо сега усетих, че този път е различно. Нямаше нужда повече да питам защо. Ръцете му се плъзнаха по тялото ми. Знаех, че няма да спрат. Трепереха от вълнение, докато разкопчаваше ципа на роклята ми и съвсем загубиха координация, когато трябваше да се справи със сложната задача как се разкопчава сутиен. На мен не ми беше по-лесно с възела на вратовръзката му, нито дори с копчетата на ризата, сякаш за пръв път в живота си разкопчавах копчета. Не го спрях. Някак си отпуснахме седалките да легнат назад докрай. Отдавна си мислех за този момент, чаках го, сънувах го, а когато той най-после дойде, сърцето ми щеше да се пръсне от страх. Така силно бяхме прилепнали един за друг, че чух и неговото да бие учестено. За миг затихнахме така - плътно прегърнати, полуразсъблечени, мокри от пот и възбуда, с измачкани дрехи под нас на седалките. Зарадвах се, като ми прошепна в ухото, че и на него му е за пръв път. Погледнахме се в очите, събрахме отново кураж, за да смъкнем с трескави ръце и останалата част от дрехите си, но когато се озовахме напълно голи един до друг, аз щях да умра от притеснение и страх. Бях виждала голо мъжко тяло по списания, по филми, но едва сега почувствах какво е да усещаш как нещо напира настойчиво в слабините ти и се мъчи да проникне в теб. Явно Ники видя уплахата ми от този допир, защото от момента, в който усетих желанието му да проникне в мен, до момента, в който това наистина се случи, мина цяла вечност. Помня как ме целуваше навсякъде, как езикът и ръцете му опознаваха тайните ми кътчета, а аз стенех от удоволствие, и не знаех какво се случва с мен, помня как вдишваше в захлас влагата на тялото ми. Ники дочака с цялата си нежност и търпение, събирани през последните години тъкмо за тази нощ, моментът, в който страхът ми от непознатото изчезна. Усети появилото се в мен настървено желание да му върна всичките негови целувки - навсякъде, да опитам аз на свой ред от неговите аромати. Сама стигнах до момента, в който повече от всичко на света копнеех онова непознато, но толкова чувствено и приятно нещо, да влезе в мен, да го усетя дълбоко в себе си. Нямаше нужда да му го казвам, след миг и двамата изстенахме едновременно- бяхме се слели за пръв път в живота си. Тогава не усетих болка, бях изтръпнала от удоволствие, усетих само, че част от този мъж остана завинаги в мен.

 Повече не правихме любов с Ники. След него имах достатъчно връзки, но никога след това не съм усещала такъв синхрон- никога не ми е спирал дъхът от радост и възбуда в един и същи миг с мъжа до мен, никога повече не съм желала толкова някого и не съм се чувствала толкова желана.

Помня, че онази нощ си обещахме да се обичаме винаги така, да го чакам след казармата, да му бъда вярна. На следващия ден аз си заминах за София. Когато се целувахме за довиждане, в устните ни имаше скрита малка тайна- само двамата си знаехме, че вече сме едно завинаги.

Бях изпълнена с невероятни сили през следващите дни. Пръснах се от учене след бала. Не спях, не се виждах с никой, дори не излизах от къщи почти два месеца. Звънях по телефона на Ники, повтарях му, че го обичам безкрайно, и че скоро ще си ида на село, за да се видим. Молех го да потърпи още малко. Вярвах, че той знае, че го правя заради него, нали той искаше от мен да стана лекар. И аз успях. Приеха ме с бал, почти равен на максималния. А на него му предстоеше казарма и новобранска вечер. Изчаках и окончателното класиране, записах се в Медицинския университет, и хванах първия влак за село.

След бала го видях отново чак тогава - на новобранската му вечер. Още когато ме посрещна през деня беше някак припрян, нервен. Поздрави ме с успеха, каза, че чака много гости - беше поканил половината село, за да запълни липсата на родителите му до него, отбягваше ме през целия ден под претекст, че има много работа. Вечерта мина, както си му е редът - с голяма софра в двора на къщата, с балони по дърветата и всякакви зайци - живи, плюшени, гумени, надуваеми, керамични, с моркови и без моркови. Имаше музика и много алкохол. Наблюдавах уплашено Ники. Сякаш предчувствах, че нещо ще се случи. Питах Яна няколко пъти този ден какво му е, а тя все ме успокояваше: "Мъчно му е, Елена, не е лесно да отиваш за две години в казармата и то на турската граница, а вашите дори да не знаят къде си. Разбери го, не му е лесно". И аз се успокоявах. Сигурно е така. Беше ми мъчно за него, но в същото време не можех да забравя радостта си - бях приета, изпитите минаха, наесен започвах да следвам, обичах го безумно, копнеех за следващата наша нощ, сънувах я непрекъснато, вече знаех какво да си представям и от мечтите си се будех мокра толкова пъти нощем, докато учех като затворник в къщи без да го видя. Вярно, говорехме си по телефона, но нашите все бяха наоколо - не можех да му разкажа какво си мисля и защо не спя нощем. А когато най-накрая го срещнах - го видях тъжен. Бях готова на всичко, за да променя нещата.

Тук лентата пред очите ми се забавя съвсем. Защото помня всяка минута от края на новобранската вечер, както помня нощта на бала. Но тези минути останаха най-лошия ми кошмар, който се повтаряше често в съня ми през всичките тези години.

Беше вече късно. Гостите бяха приключили с вечерята. Аз го издърпах за ръката и се опитах да го целуна в тъмното. Усетих миризмата на алкохол. Нормално беше да си пийне на собствената новобранска вечер. Не ми пукаше кой ме вижда. Бяхме вече големи хора, а и всички знаеха за нас от години. Но той се дръпна и вместо да ме целуне, се сопна:

- И какво иска още сега отличничката, нали вече е приета, наесен заминава за един месец на бригада с новите си колеги. Чудя се защо изобщо се върна - може би, за да се похвали. Така е, няма по-важна от нейната новина!

Стоях вцепенена, като ударено с гръм дърво. Не можех да си отворя устата, а той не спираше:

- Но по-добре нашата студентка изобщо да не си беше правила труд да идва до тук - имаше един глупак от механотехникума, който май я чакаше цели два месеца, а тя не дойде нито веднъж. От сега го забрави, докато е още тук, а след две години може да е забравила и къде е къщата на баба й.

Помня този негов последен поглед и всяка една от думите му:

- Но все пак да ти честитя приемането, нали затова дойде, да се похвалиш! Хайде, на добър ти път, дано се гордееш със себе си, както се гордеем с тебе ние. Сбогом, Елена. - каза той, погледна ме с празни очи, обърна ми гръб и потъна сред хората на двора.

Пуста моя гордост, сега чувам тези думи и виждам в тях друго, но тогава бях толкова наранена, че не знам как се довлякох до в къщи. Не казах на Яна, нито на баба и дядо. Сутринта си тръгнах с първия влак. Не можех и миг да остана повече на село. Не исках да се връщам назад- нямах сили да чувам пак и пак думите му да кънтят в главата ми.

Част ІV.

Излекуваната рана

- Какво се случи ли, Яна... - сепвам се аз, завърнала се от там, от където се опитвах да избягам цели 15 години - просто твоята приятелка тогава направи своя избор. Без да го сподели с теб, макар, че ти сигурно би я посъветвала друго, ако тогава тя ти беше казала. Без да потърси след новобранската вечер Ники, а може би изобщо не биваше да си тръгва тогава, или може би трябваше да тича след влака, да го намери в поделението му на турската граница, да му занесе топла питка и прясно изпечена кокошка на клетвата, да му шие якичките на униформата, да  пише писма и да го дочака. Може би, Елена просто трябваше да сподели, да го изплаче, но тя предпочете да бъде силна и да се справи сама без да хленчи - нали така се беше научила, че се заслужава обичта на любимите хора. Затова тя направи тогава своя избор съвсем сама. Тръгна си, не се върна повече, стана добър лекар, смени много жилища и мъже в живота си. Не тормозеше никой с мислите си. Стана самостоятелна жена, която се справя с всяка ситуация. Това беше нейният избор - може да не е бил най-добрият, но той вече отдавна е направен. - Яна ме гледа и не й се говори. 

Всъщност, аз още не съм й разказала какво преживях през онази година, която преобърна живота ни, само дето, докато ровех в парчето бишкотена торта, мисълта ми нареди за миг пъзела от спомени, по начин, по който за пръв път го виждах. Но мисля, че няма смисъл да й разказвам. Бях забравила какво е, когато ти е тежко, просто да се отпуснеш, да се огледаш в очите на приятел и да се видиш от там- тогава със сигурност би се приел такъв, какъвто си, защото и така някой те обича. Какво облекчение!

..............

В този миг вратата се отваря и нахълтват две момчета. Едното, от далече се вижда по погледа, който крещи "аз съм вече мъж, нищо че още нямам мустаци", е "болно" от онази страшна болест, наречена "пубертет". То е високо, със светла коса и топли сини очи - същинска Яна. А другото е по-малко. Не знам дали има 10 години, но със сигурност за този период белите му са повече, отколкото ако беше на 100. То е чернокосо, къдраво, на кого ли ми прилича... Усмихвам им се.

- Мамо, тати ни помоли да дойдем с него и да му помогнем да донесем за баба и дядо агнето за утре, и карантията за дроболината, и касата с бира, че да не идва сам на няколко пъти.

Докато си отворя устата и на входа застава запъхтян с две пълни торби в ръцете си Николай. Разбира се, че ще го позная и след още 15 години да го видя - за мен си е същият. Косата е все така къдрава и черна. Няма нито един бял косъм още. Очите са станали още по-дълбоки и непрогледни от преди. Само тялото е напълно променено - загубило е всякакъв спомен за детска фигура - станал е широкоплещест, с оформени здрави ръце - цялата му осанка излъчва здраве и сила.

Аз имах повече време от него, макар и само няколко мига, за да се подготвя за срещата ни, но той е направо вцепенен. Торбите сами се изсулват от ръцете му и тежко тупват на пода. Устата му остава отворена, а очите са ококорени в мен като тогава, преди толкова много години, когато ме видя да скачам от ореха, за да покажа, че мога да летя.

- Елена... - в този миг умът му отказва да търси каквито и да било думи.

- Здравей, Ники, толкова се радвам да се видим.... Нямаше ме дълго време... Домъчня ми за вас.

- Ти си си същата... - не откъсва поглед от мен.

- Елате да ви гушна и двамата, Ники, Яна, хайде, стига ме стояли като цепеняци - нали сме живи и здрави, а утре е Гергьовден, ще ходим на събора, нали? Помните ли като деца по колко захарни петлета изяждахме на събора за Гергьовден... а как стреляхме с пушка, за да си уцелим някоя плюшена играчка, помните ли, а?

- Да бе, а помните ли въртележките, а циркът, който идваше заедно със събора... онази трупа акробати, дето Елена все се опитваше да се научи като тях да ходи по въже... - продължава като в сън Ники.

- Тя си беше луда, ама и ти не отстъпваше, Николай! .... Помниш ли как уплаши баба ти, като й каза, че ако не те пуска да стоиш до сред нощите с нас, ще идеш с циганите, дето чистят обора на животните в цирка и няма да се върнеш при нея. Ей, пощури я жената... - Яна се смее, а ние прихваме след нея, защото се сещаме как Ники побъркваше ден след ден старата с неговите магарии.

Навън се свечерява, а ние тримата не можем да спрем да си спомняме един през друг различни щуротии от детството ни. Гледаме се в очите и не можем да повярваме, че можело да не боли. Отново ми идва да се смея над себе си, но вече без сарказъм - Явно е трябвало да стана лекар, за да дойда след толкова време -вече опитен хирург и да прегледам добре скритите ни детски рани, за да разберем и тримата, че те отдавна са заздравели. Вярно, има малки белези, но белезите при допир не болят, нито има опасност от тях да потече кръв. Всъщност белезите дори имат своя чар, защото ги имат само смелите хора. А ние от страх да не боли, изобщо не сме се поглеждали.

Заспивам като къпана. Сънувам пак, че съм си у дома - на село. Баба и дядо ме изпращат нанякъде. Нарамила съм сака, махам им с ръка, усмихвам се за довиждане и затварям след себе си входната порта на къщата. А пред мен е пътят. Вие се един криволичещ, не се вижда накъде, но аз знам, че все води нанякъде, щом го има. И не ме е страх.

                                                                                              06.05.08г.