Скиташ се по улиците. Срещу теб върви случаен минувач. В очите му намираш онази изгубена частица от себе си, която винаги ти е липсвала. В ръцете му откриваш пристана, за който душата ти винаги е копняла. От побелелите му коси изскача онази прогаряща искра, която винаги се е лутала някъде из теб. Отбягваш непознатите очи на случайния минувач. От дълбините ти, напира да излезе нещо, което с години си прикривала умело - дори от себе си. На пътя ти изскача онова, от което винаги си бягала. Пред теб стои онази десница, която винаги те е топяла с огнените си движения. Ровиш в изпепеленото си огнище и намираш едва мъждукащо въгленче, способно да те прогори. Старателно отбягваш погледа на непознатия, който сякаш те връща в един есенен ден...  

И ти си отново на осемнадесет години. Косата ти е дълга. Животът е пред теб. Усмивката се изписва на лицето ти. Ти не познаваш света. Ти си онова невинно, крехко момиче, чиито дълги коси са целунати от слънцето. Ти имаш топли, уютни тъмни очи, изпълнени с любопитство към света. Погледът ти е насочен навън. Всичко ти е интересно. Всичко е живо. Всичко е изпълнено с пъстрота. Различаваш нюансите на есенните листа. Възхищаваш се на безобидните им флиртове с вятъра. Той ги понася нехайно в бурен танц. Но ти не забелязваш небрежността му. За теб всичко това е интересно, ново, непознато, така далече от сивотата на деня, с която си привикнала в твоя роден град. Оставаш сляпа за мъглите, защото в теб винаги е светло. Движенията ти са безгрижни. Една пъстра пеперуда живее в теб. Ти си още невинна - бял вишнев цвят, едва докоснат от пролетния дъжд. Диханието ти е мелодия - мечтан блян, за момчетата наоколо. Но ти дори не ги забелязваш, нали? Копнееш за непристъпните планини, за далечните земи... Копнееш да тичаш сред полетата от мак. Копнееш за нечие присъствие, осмислящо дните ти. Копнееш за страсти, които да наситят с топлина премръзналото ти от обичайната апатия сърце. Мечтаеш да обичаш! Искаш да изживееш цялата онази любов, за която великите писатели пишат. Копнееш за нея. И я сънуваш. Оглеждаш се наоколо. Тайничко се надяваш да намериш спасение в нечии мъжки очи. Тайничко се оглеждаш наоколо. Фантазираш си. Може би... казваш си, ще е някой художник. Образът ми ще стои - загадъчен и непристъпен, по стените на музеите. Четката му ще ме обича. Наблюдателните му очи ще си фантазират отсъстващата симетрия в чертите ми. Или пък може би... ще е някой музикант. Всяка нощ съседите ми тайничко ще ми завиждат за серенадите. А аз ще се наслаждавам с жадния поглед на обожавана жена. Нотите му ще ме обичат. Пръстите му ще създават нови мелодии в душата ми. Или защо не.... някой писател. Векове по-късно някой ще чете романите му, а любовта ни ще изскача измежду страниците. А когато вмъква по някой символ в историята - литературните критици ще си блъскат главата, за да разберат какво е искал да каже авторът. Никой не би заподозрял, че моят лик може да е вплетен във всеки един символ - като тайна пътечка в гората. Аз мога да бъда морето на опияняващото отчаяние, онази самотна гара, хризантемовия дъжд, кафеното отражение, писмото в бутилка, пролетта... Всъщност никой не се замисля колко простичка всъщност е литературата. Критиците търсят символи, пробват различни тълкувания, но никой не се досеща, че понякога това, което казваме със стотици произведения може да бъде едно обикновено послание - две никога неизречени думи към определен човек... и нищо повече. А може да бъде и...  

Една вечер. Просто една обикновена вечер. Духа прохладен есенен вятър. Тъмно е. Но ти си нова в града и искаш да си създадеш място в него. Не искаш да си отново сред сенките. Периферията не ти отива! Искаш да си в центъра, или поне центъра в живота на някого. Излизаш с новата си рокля. Умираш от студ, но искаш да се почувстваш красива, женствена. Имаш нужда от онова мъжко присъствие, което така и не си получила в живота си. Искаш да откриеш онзи... специалният. Твоето бягство от реалността. Твоето бягство от скуката. Толкова се нуждаеш от силна емоция, че дори не се и замисляш за последствията от такава ненадейна мълния... И си далеч... от онази сумрачна стая, която сега наричаш свой дом. Далеч си от онези момичета, чието пресилено кокетство ти е напълно непознато. Далеч си и от похотливите погледи на мъжете, за чиито мисли се досещаш. Скучната есенна вечер те отвежда до някакъв парк. В сумрака долавяш едва угасваща светлинка от нечия цигара. Ти не обичаш мъже, които пушат. Този стар навик на баща ти винаги те е побърквал... И все пак нещо те привлича в онази светлинка. Сядаш на съседната пейка.  

- Не е ли малко опасно в парка?  

Нехайният дълбок глас, който чуваш те сваря неподготвена. Ти не си очаквала той да те заговори.  

- Моля?  

Питаш отбранително. Ти нямаш нужда от съвети. Цял живот си се борила със зъби и нокти със съветите на майка си. Не се нуждаеш от тях. Ти си голямо момиче и няма нужда някой да ти казва какво да правиш.  

- Питам - н е  е  л и  о п а с н о  в  п а р к а?  

Какъв нахалник, си мислиш. Дори не си видяла лицето му, а вече ти е противен...  

- Н е  е  т в о я  р а б о т а.  

Отвръщаш му със същия заядлив тон, с който той ти говори. Не понасяш такива нагли типове.  

Дано да се разкара, казваш си, макар с крайчеца на окото да следиш небрежните му, все още момчешки движения.  

Ненадейно нахалникът сяда на твоята пейка. Ти го поглеждаш невярващо. Не си очаквала такова нещо от този непознат. Защо не се разкара, казваш си, без да подозираш колко хубаво щеше да е за дълго в живота ти, ако просто тази вечер си беше седяла в сумрачната стая...  

- Какво искаш? - питаш настъпателно.  

- Виждал съм те някъде... - започва онова непознато момче.  

- В сънищата си ли? - прекъсваш го саркастично.  

Може да идваш от малък провинциален град, и да нямаш особен опит с момчетата, но репликите на свалячите са ти повече от познати. И ти четеш книги, гледаш филми... 

- Е, добре. - отвръща нехайно той. - Казвам се...  

Всъщност няма значение как се казва, нали? Има значение всичко онова, което се случи. Или може би онова, което не се случи... често пъти всичко онова, което не се изживява, присъства по-дълго и наситено от всички онези изживени мигове...  

Двамата дори не разбирате как нощта е изтекла между пръстите ви. Дори не подозирате, че нямате право на повече. Една нощ. Нощ, в която да се изгубиш и да се намериш едновременно. Нощ, която те обогатява и ограбва едновременно. Светлината прозира в тъмната нощ, а тъмнината с тихи крачки пристъпва към онези... светли дни на младостта ти. Всъщност... никой не знае. Не знаем кой ден ще промени живота ни. Или коя нощ. Не знаем кой спомен ще се превърне във вечност. Но не познаваме... не познаваме вкусът на живота, докато не преминем точно през този ден. Или през тази нощ. Човек не познава и истинското щастие, и истинската болка докато не се сблъсква с тази ненадейна мълния, която подсъзнателно винаги е чакал...  

И отново си тук. Косите ти са побелели, побрали тъгата на всичко неизречено, което криеш дори от теб самата. Раменете ти са прегърбени под непоносимо тежкия товар на премълчаното. Ти си стара, сбръчкана. Лицето ти е отрудено. И все пак... ти знаеше, че този миг ще настъпи, нали? Знаеше... а дори не си подозирала разрушителната сила на тази светкавица. Не си подозирала и за нейната живителна сила...  

Спомни ли си онези дълбоки очи? Разтърси ли те същата онази мълния? Спомни ли си неговото име? Сблъска ли се челно с всичко онова, от което бягаше? Очите ти упорито отбягват погледа му, устните ти мълчат, а думите... напират ли да излязат от залостеното ти тяло? Ще ги пуснеш ли навън, за да спрат да те тровят? Имаш ли смелостта да признаеш пред себе си... че една малка част от теб винаги ще му принадлежи. Какво ще направиш? Ще избягаш ли за пореден път или завинаги ще си останеш в онези полуразрушени стени, от които се носи аромата на неизживяното... Ще продължиш ли да трепериш от студ от пронизващите ветрове на невъзможното? Ще простиш ли и на него, и на себе си, младежката незрялост? Ще го забравиш ли? Или упоена от стипчивата еуфория на обречеността, ще си го доизмислиш отново с онази моминска невинност. Защото никога, никога не обичаме тъй силно самия човек, така както обичаме образа, който сме си изградили за него... Ще оставиш ли този образ или ще продължиш да живееш с него? Ще излезеш ли завинаги от онази есенна нощ?...  

Е, той е тук - пред теб. Ще го поздравиш ли?...