„Език свещен на моите деди ,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.”
Иван Вазов
Срещата ни стана неочаквано на гарата. Тридесет и пет години раздяла се бяха изтърколели неусетно, сякаш беше не през годините на нашата младост, а вчера. Много вода изтека от тогава и ние не сме вече онези млади и свежи по душа романтици, пред които животът разгръщаше широко страниците си, за да бъдат запълнени с красиви мечти и романтични начинания. Тя беше красавицата на випуска и всеки от нас се заглеждаше по нея и хранеше определени надежди и чувства. Помежду ни имаше взаимна симпатия, която обаче не прерасна в нещо по – сериозно и горещо. След дипломирането ни пътищата ни се разделиха, тя се издигна и навлезе средите на сериозната наука, а аз останах в дълбоката провинция, като обикновен селски даскал, без перспектива и бъдеще, на никому неизвестен.
През тези дълги години животът си беше казал своята дума. Неусетно ме състари, прекърши на две и прегър ...