Вървях един следобед нанякъде. Нямах посока. Мислите ме водеха на разни места. Помня, че някак си се озовах на един прашен път. Наоколо имаше само сухи храсти, стари дървета, вятърът си шумолеше нещо, но не го разбирах. Едва доловимо раздухваше няколко кичура от косата ми и те премрежваха погледа ми. Сякаш нищо не ми предстоеше. Нямах усещане за каквото и да било. Струваше ми се, че животът просто минава през мен...точно като вятъра. Сякаш не бях участник в него. Като лента, която върви покрай мен, а аз само наблюдавам. Лица, събития, моменти. Някак близко, но и далечно ми изглеждаше всичко.
Усетих допир по рамото си. Обърнах глава и видях до мен да върви с бавни крачки миналото ми. Гледаше ме със своите зелени очи и в тях се четеше усмивка. Лека топлина обля гръдта ми и се стече по цялото тяло, усетих я дори по пръстите на ръцете си. Тогава видях, че миналото ми беше вплело ръка в моята. Почувствах се жизнена...по пътя започнаха да се зеленият храсти и разни дребни тревички. Топлите п ...