Това се случи в седмицата, след като гледах премиерата на „Ах, този джаз” в Истанбул. Бях отново в същия град и в същата зала, но този път за концерта на Металика. Бях се татуирал почти целият. На гърба си от лявата страна имах едно крило. Защо едно ли? Ха-ха! Ми защото иначе ще взема да стана ангел, а сега съм полупаднал такъв. Все още се опитвам да се издигна с единственото си крило нагоре, но понеже не знам какво е това „нагоре”, нищо не се получава. В крилото бяха вплетени някакви сложни символи и надписи и то приличаше на нещо като страница от Корана. То прерастваше на левия ми хълбок в нещо като календара на маите или просто отчупено парче от католическа катедрала. Парче, на което се блещеха някакви странни изроди. Залата беше пълна с какви ли не хора. Като се започне от равини и се мине през белобради мюфтии, та чак до крещящо-напарфюмирани владики. Хора на различна възраст и с различни нрави. От деца та до възрастни хора. Политици и журналисти, от мъжки и женски пол или смесени такива. Всички чакаха концерта, за който така и не разбрах дали ще го прожектират или самата група ще изнесе на сцената. Седнах до единия от равините и му кимнах с глава. Понеже бях гол до кръста, той се загледа в плетениците по тялото ми. После протегна ръка и я прокара върху тях. Тогава те оживяха. От кълбото черно-бели рисунки започнаха да излизат всевъзможни демони и чудовища. Материализираха се и като 3D комикси се разхвърчаха из помещението. Тогава забелязах, че залата всъщност е едно старо кино от нашия квартал. Наистина, там гледах „Ах, този джаз” за първи път. Сега киносалонът не съществува на това място и по този начин си обясних факта, че се намира в Истанбул. Да, това беше нормално може би, но това което се случваше в помещението – не. Чудовищата нападаха безразборно ужасените зрители. Скалпираха ги с острите си нокти, като отнасяха настръхналите им от ужас скалпове със себе си. Лакомо разчленяваха телата им в борба за по – голям пай човешка плът. Караха се над полуоглозганите останки на жертвите. Свирепо се нападаха и едно друго. Меса и сухожилия се късаха със зловещи звуци и рисуваха пурпурни картини по платнените, вехти тапети. Кървави щрихи, в които съзирах пентаграми и разкривени рунически символи. Пред тях от време на време се изправяше някоя изумена и разкъсана човешка глава, с ококорени, търсещи спасение очи. Дори най-извратените картини на ада, които бях виждал, приличаха на коледни картички пред този ужас.
Погледнах стоящият до мен равин:
- Защо го направи, какви са тези същества?
- Това са твоите демони, аз просто ги освободих и извадих наяве. Сега трябва да се пребориш с тях и да ги заключиш обратно в мозъка си.
- Как бих могъл, та те са толкова ужасни и неконтролируеми?!
- Имаш предимството, че вече ги виждаш. Не са скритият враг, който бавно те убива отвътре.
- И какво са виновни тези хора, които страдат заради мен.
- Ти кажи, ти го правиш все пак. Или част от теб - леко се усмихна равинът.
Затичах из помещението, като крещях и ръкомахах:
- Къш, махайте се оттук, гадове!
Демоните злобно се закискаха и продължиха да разчленяват невинните хора. „Добре, че поне Металика се спасиха”, помислих си аз. Застанал някъде между редовете, отчаяно се загледах в кървавата баня, за която бях виновен. Тогава реших, че трябва да се жертвам или поне част от тялото си. Извадих един остър нож и започнах да дълбая рисунките по хълбока си. Колкото по-голяма площ наранявах, толкова по-малко ставаха демоните. Болката беше неописуема, но аз продължавах работата си. Бяха останали само няколко демона, когато една ръка ме разтърси леко и чух гласа на седящия до мен равин:
- Събудете се! Представлението свърши.
Сепнах се и притеснено огледах залата. Хората стояха на крака и с широка усмивка на лицата си аплодираха актьорите. Всички мюфтии, равини, попове, политици, бизнесмени и други такива си бяха живи, здрави и цели. Неловко се протегнах, а равинът до мен строго отбеляза:
- Между другото, представлението си заслужаваше, господине!
Бях взел покана за театралната постановка от културното аташе на една съседна държава. Представяха най-добрия им драматург. Дойдох с огромното желание да се насладя на представлението, но недоспиването през последните дни заради една новела, която пишех, си каза думата. Все пак си отдъхнах, доволен, че всичко е било само сън. Че макар и в кошмара си съм победил демоните.
- Бълнувах ли? – притеснено попитах съседа си. Той само лукаво се усмихна и после ми намигна заговорнически. Под ръкава му съзрях някакви сини плетеници.
Пред сградата на театъра си обещах да отида на това представление още веднъж. После махнах на едно потънало в кал такси.
Отдавна не бях идвал в Истанбул. Стоях пред театъра и пушех цигара. Около мен беше пълно с хора, които разпалено обсъждаха предстоящата постановка. Този автор се представяше за първи път в Турция, въпреки балканския си произход. Но явно не беше непознат като име. Вниманието ми привлякоха две момичета, едната забрадена, а другата облечена модерно. Бяха въодушевени и разговорът им течеше на бързи обороти. Исках да ги снимам, но ми стана неудобно, две красиви момичета, едната с фередже, а другата с развята от вятъра коса. До началото на представлението оставаха броени минути. „Този път няма да го пропусна”, усмихнато си помислих докато гледах един избелял от времето и разкъсан на места плакат на „Ах, този джаз”. През дупчиците ме гледаха злобните очи на няколко демона.
© Петър Станев Всички права запазени