Среща с учените
Аз съм Ач. Речено по-иначе съм Ангел, ама всички в наше село си ме знаят Ач. Така си ми остана още от времето, когато гръмна оная… бомбата.
А иначе, докато бях малък, всички си ми викаха Ачко.
По онова време живеехме в Горната махала, горе, дето свършваха последните ридове и започваше Пирин.
Сутрин дедо Георги, баща ми, викаше: - Айде, Ачко, с овцете! – и аз хващах гората. Вечер – Ачко, издой млекото! – или – Ачко, донеси малко съчки за огино!
Понякога се случваше да ми рече и – Ачко, тури самара на мулето и иди да вземеш хляба долу от селото.
Така беше, докато гръмна оная… бомбата, пуста опустела дано. А она оти гръмна – гръмна.
Баща ми, тоя луд човек, уж по-учен взел, че скрил в ония бунтовни времена няколко от тия железните топки.
И къде, да вземе да ги тури между камъните на дебелия зид, до старата къща. И времето отминавало, природата си немала друга работа – валяло дъжд, пекло слънце и калената зидария взела та се напукала.
А ние децата, друга работа си немаме, ос ...