СРОК НА ГОДНОСТ
Майко мила, изхвърлил ги е! Какъв човек!
Ослушвам се — няма ги, заминали са.
Помолиха ме да изхвърля боклука, че закъсняват за театъра. Боклукът е под мивката, разделен в три торби: пластмаса, хартия, смесен. В смесения, най-отгоре, виждам кутията с пасти и найлоновите пликчета с тънки филенца.
Не го упреквам, сигурно е прав зет ми, изтекъл им е срокът на годност, а и това си е неговият хладилник, купил е тази храна със свои пари. Но само като си помисля — цяла седмица преглъщам и не смея да си взема едно парченце, да си резна малко ... ей така, да опитам! Спираше ме някакво глупаво чувство — да има за тях, да не ме помислят за лакомник.
Вярно по пастите има тук-там петънца от плесен. Чистя ги с върха на ножа. Помирисвам филенцата — нищо им няма! За всеки случай ги измивам, поръсвам ги с червен пипер и ги мятам в парти грила. Беше добре да им сложа малко олио или масълце! Вадя ги и им капвам малко олио.
Внучката заспа. В парка сме. Ще спи поне два часа. Седя на една пейка и се опитвам да чета от електронната книжка. Не мога. Мислите ми щъкат и преживявам случката с пастите и филенцата.
Защо съм такъв?! Да си го кажа направо — глупак! Глупак, глупак, глупак! Не ми стана по-леко. Ами, такъв съм си и такъв ще си остана. И с жените съм същият ... глупак. Колко пъти — аз я харесвам, виждам че и тя търси близост... Дивак! Какво ще кажат ... даже не, не какво ще кажат, а какво ще си помислят хората!
Опитвам се да се зачета. Не става. Избирам друга книга.
Кима ми, сочи към моята пейка, слага пръст на устните. Жена на моя възраст, бута количка. Клатя глава утвърдително – свободно е. Сяда, вади списание. Мълчим и четем. Аз не чета, само се правя.
Събуди се внучката и ревна. Събуди другото бебе. И то ревна. Добре че така стана! Сменям памперса, вадя шишенцето с мляко. Гушкам я, говоря и́, а тя се усмихва и гука доволно! Какъв добър дядо съм – умеятен, грижовен!
— Син или дъщеря?
Заговори ме!
— Внучка.
— Не може да бъде! — усмихва се. — Толкова сте млад!
— Рано се ожених.
— Е, нашето е момче. На сина. Дъщерята още не иска да се жени. Нали ги знаете днешните...
Говори ми, гледам я в очите и кимам, но се улавям, че на моменти не я чувам. Не разбирам от парфюми, но трябва да е скъп — нежен аромат на пролетни цветя, окосени треви, на разпенени морски вълни, на вятър Полибник... И тя е такава: цветна, развълнувана, ефирна! И аз и́ разказвам за моите патила, за битките, които съм водил, за малките радости. За големите несполуки мълча.
Кога се мръкна?!
Разделяме се.
— До утре!
Мисля, че тя го каза!
— До утре ... по същото време!
Децата още не са се прибрали. Паля всички лампи. Искам да ми е светло, празнично!
Едно парченце от филето ми е останало в чинията! Какъв съм глупак! Ако го бяха видели, какво щяха да кажат ... да си помислят! Лапнах го. Нищо му няма. Дори така е по-вкусно.
И на нея нищо и́ няма. Не, това е грубо! Тя е прекрасна! Красива, елегантна, сладкодумна...
Пък, ако трябва... Не, и това е грубо!
Мислех си, ако трябва — ще остържем плесента, ще поръсим с подправки, ще претоплим във фурната...
Това пък защо?! Абсолютно не е нужно! Любовта няма срок на годност!
© Мильо Велчев Всички права запазени