Това е ТЪП разказ, който може да затапи дори "В клещите на натрапника"! Да не се чете от хора с философски възгледи или от такива, стремящи се към морално извисяване!
Искам да ви разкажа за жената, която спаси моя живот и този на семейството ми. Надявам се този разказ да достигне до нея, да ù изкажа благодарността и да покажа на всички това, която тя направи за нас. Защото в този свят на завист, омраза и насилие, които виждаме навсякъде около нас, съществуват добри и всеотдайни хора. Точно такава е героинята в моя разказ.
Беше двадесет и осми ноември, две хиляди и девета, когато я видях за пръв път. Стоеше на гаровия площад и оглеждаше минаващите покрай нея. По външния вид прецених, че е бедна - носеше мръсни и дрипави дрехи, скъсани обувки. Лицето ù бе черно, а косата - побеляла, най-вероятно от мъките, които е трябвало да понася в живота. Изглеждаше на четиридесет - четиридесет и пет, но лицето ù бе съсухрено и състарено.
Когато видя, че я гледам, тя тръгна към мен и ми каза следното ...