Нямаше как, още с пристигането, да не забележа голямата, стара къща отсреща. Докато татко паркираше колата, а майка ми и по-малката ми сестра се дивяха на новия ни дом, аз бях прикован от огромните прозорци, колоните, сякаш строени войници и зеленината пред отсрещната къща. Имаше някаква притегателна сила, която задържаше погледа ми. Изследвах тези прозорци, всичките затворени, тъмни и леко прашни. Дори отдалече се виждаше, че части от фризовете на колоните са разрушени. Личеше, че живия плет е подрязван, но имаше нещо немарливо и изоставено. Само едното крило на входната врата беше леко отворено, като полуотворена паст на чудовище.
- Кевин, какво ще кажеш?- гласът на татко ме изтръгна от мислите ми. Едва тогава се обърнах да видя нашата нова къща. Беше почти същата, като онази отсреща, но светла, поддържана и приветлива.
- Става- отвърнах с досада и се намръщих, за да затвърдя мрачното си настроение отпреди дни. По-точно от деня, в който ни съобщиха, че ще се местим. Това преместване се обсъждаше от година или две, но до този момент звучеше като нещо далечно и нереално. Не се зарадвах да сменя големия, шумен град, изпълнен със забавления, с този затънтен край. Откакто навлязохме в района не видях нищо друго освен ферми, ферми и пак ферми. Все пак изпълнявахме мечтата на татко- да бъде ветеринар. Откакто завърши университета си търсеше подходяща практика. Намери я тук и заедно с мама решиха да се преместим. Моите против не бяха взети под особено внимание и ето ни.
Сестра ми беше обзета от невиждан ентусиазъм, тичаше по коридорите, отваряше врата след врата и искаше първа да си избере стая. Разбира се, спря се на розовата, изписка от удоволствие и се хвърли на леглото. Как да обясня на петгодишната хлапачка, че стаята не е случайно розова, а е избрана за нея много преди да дойдем тук. Все тая. Моята трябваше да е до нейната, но се заинатих за срещуположната, тази с изглед към старата къща. Имаше нещо, нещо странно и необяснимо, което май само аз виждах. Мама реши да отстъпи.
Дните се занизаха скучни и еднообразни, поне за мен. Татко умираше от удоволствие и имах чувството, че чака утрините с нетърпение, за да отиде на работа. Мама започна като продавачка в един хранителен магазин, сестра ми беше записана на детска градина, а аз започнах училище. Съучениците ми бяха скучни, дори бих казала задръстени. Не се интересуваха от игри, конзоли, телефони, нали разбирате, нормалните неща. Разговорите се въртяха около излети, риболов, скално катерене, каяк и разбира се, тъй като повечето бяха деца на фермери, животни. В града също нямаше какво да се прави. Понякога ходехме на кино с нашите или на ресторант, но нямаше Макдоналдс или KFC. Пускаха ме да излизам със съучениците ми или по-точно насилваха ме де излизам, защото предпочитах да наблюдавам старата къща, пред това да се уча да играя боулинг или да карам скейтборд.
А там не се случваха много неща. Когато не бях на училище, забелязвах точно в един и същи час да пристига жена, която винаги носеше по една пълна торба в къщата. После се отваряше един прозорец на втория етаж, винаги един и същ. След два часа прозорецът се затваряше, а жената напускаше къщата. Винаги в точно определен час! Понякога пристигаше мъж, който окосяваше набързо ливадата или подрязваше храстите, но никога не влизаше вътре. Имах чувството, че е припрян и бърза да се махне от мястото. Вечерно време, прозореца, който бива отварян ежедневно се обагряше от жълтеникава, приглушена светлина. Колкото и да се мъчех, не успях нито веднъж да зърна силует или сянка да се движи из къщата. Най-странното беше, че когато градът утихнеше, до мен достигаше приглушена музика и един много странен шум, нещо като чегъртане.
- Какво зяпаш?- гласът на сестра ми ме стресна, защото се бях задълбочил в странния чегъртащ шум. Музиката беше спряла, чувах само шума.- Искаш да видиш вещицата ли?
- Какво?!?
- В градината децата ми разказаха. От незапомнени времена, тук живее вещица. Никой, никога не я е виждал. Казват, че яде малки деца, за да се поддържа млада.
- Я се разкарай- въпреки че гласа ми прозвуча остро и заплашително през тялото ми преминаха ледени тръпки- Вещица! Приказки на малки бебета.
- Не са! Тя яде деца и мисля, че си те е харесала.
- И как по-точно ще ме хване? Нали не излиза.
- С магия. Тя ще направи така, че ти да отидеш при нея. Обречен си, Кевин!- гласът ѝ се сниши до шепот.
- Изчезвай, пикло!
Сестра ми изхвърча от стаята, преди да успея да я оскубя. Когато ехото от затръшването на вратата утихна, странният шум като че се усили. Шум от рязане на кости с трион. „Откачаш, Кевин! Не оставяй малката пикла да ти внушава глупости!“- рекох си за собствено успокоение, но въпреки това реших да прекратя наблюдението за тази вечер и да си легна. Но преди това затворих плътно кепенците и прозорците, нещо, което не бях правил до сега. Облякох си пижамата и придърпах завивката плътно до мен. Жък-жък-жък! Шумът проникваше по-силно от обикновено. Друг път трябваше да напрягам слуха си, за да го чуя, но тази вечер беше толкова ясен и отчетлив, въпреки затворения прозорец. Пресегнах се и светнах нощната лампа. Оставих я да свети, но очите ми не искаха да се затворят. Жък-жък-жък. Прозвуча още по-силно. Във въображението ми се появиха ужасни картини- стара, приведена жена, не по-точно това беше само силует на стара жена с дълга роба и качулка, приведена над нещо, размахва трион.
Обърнах се на другата страна, за да прогоня видението. Шумът затихна, а после съвсем спря. Тишина. Започнах да се унасям, сънят ме побеждаваше.
До замъгленото ми съзнание достигна друг шум, много по-тих и същевременно много по-близък от предишния. Разбудих се за секунди. Шумът продължаваше още по-настоятелно. Идваше откъм прозореца. Не исках да поглеждам. Сякаш някой стържеше с нокти по дървените кепенци. Приближаваше. Наложих си да погледна. Луната се прокрадваше в стаята ми през неголяма дупка в дървото. На нейната светлина можех да видя криви пръсти с огромни, заострени нокти да си пробиват път към стъклото. Дупката се разширяваше с ужасяваща скорост. Исках да извикам, но от устата ми излизаше само свистене. Изведнъж дъските се пръснаха на хиляди парченца и едни жълтеникави очи се впиха в мен. Опитах се да стана от леглото, но тялото ми не ме слушаше.
Кривите пръсти проникнаха през стъклото, все едно бе вода. Една дълга ръка започна да се приближава към мен и това движение сякаш нямаше край. Докато най-накрая ме докопа. Мятах се безпомощен, а ръката продължаваше да ме стиска.
- Кевин! Кевин!- долетя и един глас- Кевин!- гласът бе странно познат- Кевин, събуди се сънуваш кошмар- беше мама. Никога не се бях радвал повече от сега да я видя- Хайде, Кевин, изгони проклетия кошмар и се обличай! Време е за закуска и училище- наведе се и ме целуна по челото. Почувствах се, като малко момченце, търсещо утеха в полите на майка си, но в този момент бях точно това. Тъпата ми сестра и нейните истории за вещици! Какъв бой само заслужаваше това момиче.
Облякох се, оправих си леглото и най-после се престраших да отворя прозореца. Разбира се той беше цял, нямаше и следа от драскотина. Денят беше прекрасен, старата къща беше същата като вчера, нямаше никакви странни шумове и звуци. Засрамих се от себе си, от собствения си глупав страх.
© Анелия Александрова Всички права запазени