Старецът
Минавах всеки ден покрай машините, подритвах изпопадалите въглища от лентата и наблюдавах дали няма някоя счупена скоба от движещата се верига, евентуално да спра машината за ремонт.
Стигнах до бай Милан, шейсет и една годишен старец. Сух, среден на ръст, с едър, на дупки нос, с едро изрязани върху лицето му бръчки, но с живи сиви очи. Показалецът на лявата му ръка липсваше, изгубен някъде в битките с живота.
Възголемият номер сини, докови дрехи, старото раздрончено шалче около врата, червената каска на главата и гумените ботуши на краката, всичко това със землистия цвят на лицето му, ме карат в първия момент да чувствам, че съм застанал пред бостанско плашило.
Но ето, плашилото се раздвижва, придобива формата на човек, който само махна с ръка за поздрав и продължава да показва усърдието си върху купчината изпопадали от машината въглища, държейки здраво лопатата в коравите си селски ръце.
Трудно ми бе да възприема, че тази обстановка бе нормалната среда за този шейсет и кусур ...