Отново се чу ранното проскърцване на трамвая в полуразбудения град. Тук-таме светваха опушени прозорци. Сънени пешеходци преминаваха по заледеното улично платно, сгушени в дебелите си палта. Всеки потънал в грижи и тревоги, замислен за кой знае какво, не поглеждаше към присвяткващия прожектор при паметника на Левски. Маршрутките заобикаляха едва, пълзейки по излъсканото от леда кръстовище.

Огледах се. Духнах в дланите си, за да ги стопля и се сетих, че днес трябваше да разкажа на учениците си за наближаващ празник. Отегчено въздъхнах, сещайки се, че ми предстои и тежък разговор с родителите на мой калпазанин заради счупен чин. В този момент дочух, като изпод земята, предупредителното изсвирване на трамвайните спирачки. Качих се предпазливо по заледените стъпала и преди да се тръшна в топлата седалка до прозореца, извадих от джоба на палтото си носна кърпа и смачкано билетче. Поизправих го колкото можах и го перфорирах. Загледах се навън. В трамвая имаше хора, но най-атрактивни бяха няколко тийнейджъра, които шумно се смееха на гледания предишната вечер филм. В него участваше известен американски актьор, чието име не бях запомнила, но харесвах като излъчване. Вярно, годините му не бяха малко, но в съзнанието ми си бе все така възхитителен.

На една от спирките се качи един възрастен човек. По оплешивялото му теме се бе понатрупал малко снежец, а обраслата му с мъх брада бе побеляла като на Дядо Мраз. Пътниците в мотрисата го изгледаха с любопитство, но бързо отместваха погледи, когато забелязваха старото му палто, пробитите му джобове, потъмнялото му лице. Човекът бе сляп, но чудно... не изглеждаше озлобен или отчаян. Плетените му ръкавици с неопределен сивкав цвят държеха нещо. В следващия миг, докато го изучавах с поглед, съзрях малка хармоничка. Той духна в дланите си въпреки ръкавиците, свали ги, поразтърка ръце и засвири. Хората отегчено извърнаха погледи към запотените стъкла, правейки се, че не забелязват ставащото, а човекът свиреше. Долових мелодията на „Слънцето трепти, захожда”. Спомних си началните думи „Слънцето трепти, захожда зад зелената гора/Млад юнак си кон извожда из железни си врата...” Спомних си детството. Баба ме гушка и ми я пее на двора. Около нас китна зеленина, а наблизо приказният манастир на село Къпиново. Спомних си как върховете на боровете се полюшваха от вятъра, позлатени от искрящите лъчи на слънцето. Пойните птички сякаш усещаха колко вълнуваща е тази песен за моето сърце и пригласяха на бабиния глас. Ненадмината певица, тя знаеше колко обичам да я слушам, притихнала в скута ù. Цялата тази картина отново пробуди детските спомени, силната възхита  към това толкова обичано късче земя и съвсем неочаквано от очите ми бликнаха сълзи.

Един от гражданите в трамвая се развика:

-         Хей, просяко, какво все свириш? От рано пълните трамваите и досаждате на хората. Я се разкарай!

Друга, съпричастна към ранобудното прекъсване на спокойствието, се присъедини към възмутения господин и занарежда на пресекулки:

-         Ами така е! Няма община, няма кмет да ги разкара! Питате ли ме като съм принудена да ги слушам всеки ден по няколко пъти! И все пари искат! Бил сляп! То... можеш ли да си сигурен изобщо дали е така?!?...

Старецът само трепна, нищо не каза, но наведе глава и плю в земята.

Видях потъмнялото му лице. Съзрях болка в слепите му очи. Не издържах. Гърдите ми бурно се заиздигаха нагоре-надолу, прокашлях се. Усетих издайническата червенина, която винаги ме обхващаше в моменти на силно вълнение и отворих уста. Запях... ей така, без свян, без притеснение или страх, че някой може да ме помисли за луда... Запях...

Минаха се тез години

Юнак вкъщи да седи

.................................

Днес прощавай, дай ръчица

Господ да те утеши,

Ти самичка дай ръчица

Сабята ми препаши...

Всички пътуващи затаиха дъх. Старецът се спря по средата на мотрисата, усмихна се широко и отново засвири. След това се върна назад, воден от гласа ми, стигна до мястото ми и ме потупа по гърба. „Благодаря ти, българко!”

В следващия миг съзрях наведеното му тяло. Взе ръката ми и я целуна.

На следващата спирка слезе бавно и несръчно изтри с ръкав лицето си. Всички го изпратиха от замъглените си прозорци с втренчени погледи. Когато дойде и моят ред, слязох. Не зная какво ме накара да се обърна назад, преди да нарамя чантата си с тетрадки, но съгледах втренчените погледи и зачервените лица на пътниците. Усетих срама им. Не злорадствах. Изпитах само гордост. Закрачих окрилено към училище, защото бях горда. Дадох най-важния си урок в живота – урок по родолюбие.