Кафенето беше приветливо и уютно. Имаше собствен стил и декор носещ носталгия по деветдесетте. Тогава през тези години, като че ли в нещата имаше заряд и надежди в бъдещето. Отвън беше невзрачно, почти скрито, сякаш не искаше да пусне случайни минувачи, които да го заразят с новите си идеи.
Бутнах вратата и влязох – не ми беше за първи път. Обичах хубаво еспресо и знаех, че тук ще ми го направят. По това време на деня, в десет сутринта, клиентелата беше редовна – предимно пенсионери търсещи социален живот в заника на годините си. Бяха заели маси на групички и обсъждаха различни теми.
Не събудих любопитството им. Поръчах на жената зад бара кафе и портокалов сок и изчаках докато ги приготви. Платих, взех поръчката и седнах на една самотна свободна масичка. Убивах време преглеждайки новините от смартфона. Обстановката ми навяваше носталгия, сякаш бях попаднал в изгубен свят от миналото, когато дискотеките бяха пълни с живот, а попфолкът се изкачваше по стълбите на опушените механи към бля ...