26.06.2019 г., 11:08 ч.

 Страх ме е да те погледна - глава 1 

  Проза » Повести и романи
1155 5 9
Произведение от няколко части
20 мин за четене

Глава 1

 

Гледах се в огледалото с обожание към себе си – прекрасната ми дълга руса коса се спускаше на меки къдрици покрай лицето ми, а сините ми очи бяха нежно подчертани с лек грим. Бях облечена с една от любимите ми летни рокли – черна, с червени рози. Кимнах одобрително на себе си и излязох от стаята си.

Минах по коридора и слязох в широко антре на къщата ни. Скъпи картини красяха стените – баща ми беше луд почитател на изкуството. Обух си обувките на токчета, взех дамската си чанта и поех навън. Шофьорът ми беше готов за излизането, въпреки че щеше да е просто една разходка. Все още не бях взела книжка и за какво ми беше – като винаги имаше кой да ме разкарва наляво-надясно, където ми се прииска. С колата слязохме в центъра на София, и реших да се разхождам по Витошка, отново сама. Напоследък много не се разбирах с приятелките ми – най-вече защото те винаги говореха за мъже, а това ме дразнеше. Аз не понасях мъжете на моята възраст – бяха самонадеяни, надути и страшно малоумни. Дразнеха ме само като погледнех идентичните им бели тениски и обикновени дънки, а да не забравяме – късо подстриганата коса. Всички бяха един дол дренки и само мислеха за секс, за нищо по-така. Жена като мен имаше нужда от много по-възвишен мъж, мислех си аз, но такива не успявах да намеря.

Вървях известно време по Витошка, слизайки към центъра. Когато наближих метростанция Сердика, чух някой да пее и да свири на китара. Много от тези улични музиканти си бяха доста талантливи, помислих си и с любопитство се приближих, за да чуя по-добре. Търсех с очи музиканта, привлечена от топлия му, нежен тембър. Намерих го в началото на подлеза на станцията и усетих как вдигам вежди.

Мъжът беше що-годе на моята възраст, което означаваше около 25-тте си години, свиреше умопомрачително добре и имаше прекрасен, чувствен глас. Беше облечен обаче, в обикновена черна тениска, която ми се видя доста стара, и протрити черни дънки. Косата му беше черна и стигаше до средата на врата му, доста рошава, смеех да кажа. Взрях се в лицето му. Тъмна кожа, черни очи. Гняв премина през душата ми – очаквах някой малко по-различен, ако се съдеше по гласа. Но този човек… той навярно бе от ромски произход. Тоест, със сигурност беше.

Реших да го подмина, разочарована – но пък какво си бях помислила? Че принц на бял кон ще седи да пее и свири на Сердика? Изсумтях и подминах музиканта, когато песента му свърши и той почна друга. Пееше на сръбски, може би. Спрях се – песента ми беше позната, на един известен сръбски поп певец. Обърнах глава, за да погледна музиканта.

Стъписах се, когато той продължи да пее – стигаше всички височини в песента, гласът му не трепна, не беше дрезгав, а нежен и контролиран. Вдигнала вежди, бях застинала на място и се взирах в уличния музикант. Гласът и мелодията напълно ме завладяха. Хората минаваха покрай мен, но аз стоях на стълбите и се взирах в мъжа. Сърцето ми се разтуптя.

Впечатлена, седнах на една пейка, като се преструвах, че не гледам към музиканта. Духаше лек вятър, който развяваше свободните кичури на дългата ми руса коса, а музиката навлизаше в тялото ми и обгръщаше сърцето ми с топлина. Унасях се в собствените си фантазии на фона на блестящото изпълнение на сръбската песен.

Песента свърши за мой абсолютен ужас и музикантът спря. Нима нямаше да пее още? Хората продължаваха по пътя си, а в сърцето ми отекна споменът за невероятния глас на непознатия. Но нямаше какво да направя, разбира се… сепнах се. Реших, че ще се престраша да му пусна пари – принципно не го правех, но ето че този човек заслужаваше да му пусна два лева. Или може би повече. Разрових чантата си и извадих една двайсетачка. Станах от пейката и, с изправен гръб и високо вдигната брадичка, тръгнах към музиканта. Засякох черните му като нощта очи. Леко изнервена, пуснах парите в калъфа за китарата му.

– Благодаря! – каза ми той и ми се усмихна. Нямаше намек за никакъв акцент в думата, но пък човекът определено бе от малцинствата.

Поех да се отдалечавам, като сърцето ми трещеше, стиснала чантата си. Продължих да се разхождам, гледайки да се отдалеча максимално от станция Сердика. Неусетно се бях озовала до НДК, без да съм осъзнала как съм стигнала до там. Песента още се въртеше в главата ми и усетих, че размишлявам какво ли щеше да стане, ако онзи ме беше заговорил. Усетила бях, че се усмихвам унесено. Тръснах глава, пропъдих фантазиите от ума си и седнах на друга пейка. Тук също имаше един уличен музикант, но той далеч не беше толкова добър, колкото колегата си от Сердика.

Телефонът ми позвъня и разсеяно го затърсих из чантата си. Валентин ми звънеше, моят брат. Вдигнах.

– Кажи, бате?

– Къде си, Лили? Иска ми се да се видим, имам нещо да ти казвам.

– На НДК съм. Може да дойдеш и да седнем някъде – предложих.

– Супер, наблизо съм. Ще ти звънна.

И той затвори – брат ми беше три години по-голям от мен, тоест, на двадесет и осем години, и беше програмист. Не след дълго го видях да се задава – беше висок, също като мен, и слаб, носеше диоптрични очила и държеше русата си коса сравнително къса. Днес бе с карирана риза и дънки. Той живееше отделно от мен и баща ми, с приятелката си, и не го бях виждала вече няколко дни. Прегърна ме сърдечно и поехме по Витошка, за да си търсим кафене, където да седнем.

Избрахме си едно и се настанихме, брат ми извади кутията си с цигари и си запали.

-Какво правиш тук самичка? – попита ме той и ми се усмихна лъчезарно. Сините му очи, които бяха същите като моите, ме гледаха настойчиво. Сякаш искаше нещо да ми сподели. Знаех го аз брат ми.

– Няма значение, ти кажи, какво има? – настоях аз.

Той се подсмихна, виждах, че едва сдържа емоциите си. Намръщена, се зачудих какво ли толкова вълнува иначе толкова студеният ми, неемоционален брат. Накрая той си пое дълбоко дъх.

– Красимира е бременна – заяви.

Зяпнах, сетне се разсмях от радост и станах да прегърна брат ми. Приятелката му беше бременна, щях да ставам леля! Дори не можех да повярвам. Поздравих брат ми и той започна да ми разказва как му е казала и го е изненадала, докато се опитвал да открие някакъв бъг в програмата си. Вече доста хора се оказваха с деца, женеха се… а аз имах чувството, че времето ме подминава. Стоях си без приятел, без мъж до себе си, и вече бях станала на двадесет и пет. Стара мома, помислих си раздразнено, въпреки че бях красива и умна и… брат ми разпалено ми говореше за това как смята да предложи брак на Краси.

– Ама на теб какво ти има? – попита ме той и се намръщи, уловил, че не го слушам на сто процента.

– А, нищо. Замислих се.

Погледът ми се зарея към Витошка и минаващите хора – имаше вече и много чужденци в София, въпреки че не разбирах какво търсят тук, а не по летните курорти. Изненадващо видях човек с китара и осъзнах, че беше мъжът от Сердика. Той вървеше със стегната крачка, облечен със старите си черни дрехи, на краката си имаше бели маратонки, които, за моя изненада, бяха искрящо бели, а не мръсни – въпреки че си личеше, че не са нови. Загледах се в него, а той спря до една пейка и остави китарата си. Беше точно срещу нас, от другата страна на Витошка. Брат ми проследи очите ми.

– Какво гледаш? – учуди се той.

– Аз… ами… ей този човек одеве пееше много добре – отбелязах, опитвайки се да не ми проличи колко много ми беше харесала музиката.

– Ааа… - брат ми сви рамене – те някои цигани много добре пеят.

Не, не казвай тази дума – помислих си, раздразнена, но на глас само казах едно простичко "да". Насилих се да откъсна поглед от мъжа с китарата и да се съсредоточа върху брат ми и неговото щастие. По едно време брат ми отиде до тоалетната и аз извадих телефона си, за да не се налага да гледам към мъжа с китарата, който все още седеше на пейката на няколко метра от кафенето. Към мен се приближи един просяк – но много странен. Беше целият покрит с червено – като с кръв, но не виждах рани – ходеше бос и изглеждаше окаян. Въпреки това обаче виждах, че е мускулест и някак силен. Той почти се заби в масата ми.

– Дай един лев, како! – проплака ми той. Изнервена, стиснах зъби.

– Нямам.

– Дай де, имаш! – настоятелно каза просякът, след което рязко грабна телефона от ръката ми и хукна. Извиках, ужасена, но преди да е направил и няколко крачки, се блъсна в мъжа с китарата, който бе оставил музикалния си инструмент и ми се беше притекъл на помощ. Зяпнах. Той му каза нещо на цигански, може би. Просякът гневно изръмжа. Всички в кафенето гледаха стъписани. Крадецът гледаше в очите музиканта. Сетне хвърли откраднатата вещ на земята и побягна. Станах от масата си, разтреперана, а музикантът вдигна телефона ми от земята и ме погледна в очите.

– Не е счупен – каза ми кротко – слава богу.

– Б-благодаря ти – промърморих, вгледана в черните очи на музиканта. Той бе зарязал китарата си на пейката, за да ми помогне. Взех телефона. Непознатият ми се усмихна, сетне се обърна да се отдалечава. – чакай!

Той се спря и ме погледна, объркано.

– Одеве пееше страхотно – казах му.

Усмивка изгря на лицето му и стопли очите му. Видя ми се много симпатичен така усмихнат. Кимна ми и отново се отдалечи, а аз не намерих смелост да го извикам отново. Пък и не знаех какво да му кажа. Седнах, все още разтреперена, и се взрях в телефона си. Не се беше счупил от падането, но калъфа му беше леко одраскан от едната страна. Тези просяци ставаха адски нагли, че чак крадци!

Брат ми се върна от тоалетната и ме загледа, озадачен.

– Какво има, Лили?

– А, ами… - погледнах отново към музиканта, но него вече го нямаше. Сякаш изобщо не се беше появявал. Незнайно защо, не казах какво се беше случило на брат ми и изместих темата на разговор към предстоящите събития в живота на Валентин. След известно време реших да се прибирам и брат ми ме прегърна и се отдалечи. Беше паркирал мотора си някъде наблизо, а аз се обадих на шофьора ми да дойде да ме вземе. По пътя обратно към къщата ни, не можех да изтласкам образа на мъжа с китарата от главата си. Беше ми подал телефона и ми се беше усмихнал. Беше, всъщност, спасил телефона ми от кражба.

Прибрах се и влязох веднага в банята, защото заради жегите се бях изпотила. Къпах се, разсеяна и не спирайки да си мисля за случилото се през деня. Трябваше определено да се взема в ръце и да спра да мисля за това, но не успявах да установя контрол над главата си за известно време.

Седнах на компютъра си и потърсих песента, която по-рано бях чула непознатият музикант да пее. Беше песента на Dzenan Loncarevic "Strah me je da te sanjam" – пуснах си я, припомняйки си изпълнението на мъжа. Беше определено добро колкото оригинала, въпреки че беше акустично, а фактът, че го бях чула на живо, а не на запис, го издигаше в очите ми още повече. После слязох в хола, при голямото пиано в бял цвят, което баща ми ми подари за десетия ми рожден ден. Не бях свирила много отдавна на него, но изведнъж ми се занимаваше с музика. Седнах на столчето, отворих капака на музикалния инструмент и поставих пръсти на клавишите. Тогава си спомних, че всъщност имам дълъг маникюр, ноктите ми бяха лакирани в ярко червено и леко заострени по модата. Нямаше да мога да свиря с такива нокти.

Въздъхнах и станах от пианото, избивайки си от главата идеята да хукна към маникюристката, за да ми ги махне. Затворих капака на пианото и видях, че зад мен е влязъл баща ми. Явно се беше прибрал от работа, не бях усетила кога времето беше минало.

– Здравей, татко – поздравих го аз, усмихната. Баща ми беше мъж на петдесет годишна възраст, който въпреки годините си поддържаше стегната и здравословна форма на тялото си, и имаше внушителен и силен поглед. Беше, както винаги, облечен в костюм, и ми се усмихна мило и закрилнически, както обикновено ме гледаше.

– Свириш ли, Лилия? – попита ме той.

– Ами, не – свих рамене – имам дълги нокти.

Баща ми се засмя и седна на фотьойла с въздишка.

– Как беше работата?

– Добре, нормално – отвърна баща ми и разкопча най-горното копче на изрядната си бяла риза, след като разхлаби вратовръзката си – искам да намеря някой нов, но се чудя как. Мисля да пообиколя тук-там, може би баровете, и да видя дали мога да си открадна някой изпълнител.

Баща ми беше музикален продуцент и притежаваше собствена продуцентска къща. Той се беше издигнал напълно сам от нищото и с много труд бе постигнал огромни успехи – всеки в България знаеше името му и музикалната му къща. И понякога обикаляше баровете в търсене на нови таланти – някои групи или изпълнители имаха живи участия, организирали ги сами, и баща ми ги откриваше и ги превръщаше в професионални музиканти. Сетих се за мъжа от по-рано, музикантът на Сердика. Но… заклатих глава. Не беше моя работа.

– Ще се качвам, че съм уморена – казах на баща ми и го оставих в хола, побързах да се затворя в стаята си. Усетих, че сърцето ми незнайно защо бе започнало да бие бързо. Но онзи човек не беше моя работа!

 

През нощта спах неспокойно и се будех през един-два часа. На сутринта се чувствах, сякаш изобщо не бях спала, и когато видях, че минава дванадесет часа на обяд осъзнах, че съм проспала половината ден. Станах и седнах пред тоалетката си, за да оправя разбърканата си от съня руса коса и да се гримирам. Избрах за деня къса бяла пола от дънков плат и златно потниче, което показваше малко от тънкото ми кръстче. Вързах гъстата си коса на висока опашка, сложих си златни дълги обеци и излязох от стаята ми.

Телефонът ми позвъня – беше Йоан, гаджето на най-добрата ми приятелка Деси. Зачудих се защо ми звъни точно той и му вдигнах, замислена, докато слизах по стълбите.

– Какво има, Йоане?

– Исках да те каня на кафе, Лили. Чудя се дали си свободна.

–Десислава къде е? – учудих се аз.

– Тя е на урок по рисуване, но си мислех да я изчакаме и да отидем после да я вземем и да ходим на кино, ако си съгласна.

– Чакай малко, Йоане, само двамата ли ще сме?

– Не, Борко също ще дойде, както и Рая. – гласът на Йоан звучеше развеселен, сякаш думите ми щяха да станат причина за подигравки после. Свих рамене – е, явно нямаше да се разхождам сама днес – все пак беше събота. Всичките ми приятели или учеха, или работеха нещо, само аз бях свободна по цял ден, тъй като все още не бях решила какво да правя. Бях завършила френска филология в университета и оттогава – което беше преди около година – не си бях намерила никаква работа, която да се задържи. Просто не понасях някой да ме командва, а баща ми ме увери, че не е нужно да бързам, затова и не бързах.

– Добре, къде да се чакаме? – попитах.

– Как ти е на Сердика, на фонтана? – предложи Йоан – колата ми е в сервиза, тъй че ще трябва да дойда с метрото.

Сърцето ми трепна.

– Да, със сигурност ми е удобно! – заявих аз – няма проблеми. До половин час съм там.

– Супер, и ние така. Ще се чакаме там. Айде, до скоро.

 

Ентусиазирана, слязох от колата на шофьора ми, въпреки че се опитвах да се убедя да спра да се вълнувам, тъй като музикантът от вчера нямаше да е на същото място и днес. Само че когато пристигнах до Сердика осъзнах, че бях сгрешила – той беше там. Пулсът ми се ускори. В момента той пееше непозната ми, мелодична песен, която не разбрах на какъв език е, но ми се видя отново прочувствена. Той пееше с много хъс и чувство, очите му блестяха, а китарата страшно отиваше на гласа му. Без да мисля твърде много, седнах на пейката, където седях вчера – с гръб към музиканта, и се заслушах. След малко щях да сляза до фонтана да проверя дали приятелите ми са пристигнали, но си позволих да поседя една минута тук и да слушам.

Песента, която не познавах свърши, и заслушах следващите акорди. Не разпознах веднага песента, която започна, но после музикантът запя и сърцето ми замръзна. Мигновено разпознах една от любимите ми песни, отново на Dzenan Loncarevic. Ококорих очи, зачудена, и затаих дъх. Интерпретацията на песента само с китара и глас ми се стори очарователна и ме стъписваше. Как можеше този човек да има такъв глас?

Запленена, станах от пейката и като насън тръгнах към входа на подлеза. Не ме интересуваше нищо, исках просто да видя как пее тази песен. Застанах срещу него, на около два метра разстояние, и се вгледах в певеца. Днес беше облечен с черен потник и черни дънки – явно си падаше по черното, което ме учудваше, като се имаше предвид цвета на кожата му. Забелязах, че няма нито един аксесоар, което също ме учуди. Черната му коса свободно падаше покрай лицето му, на леки вълни – и беше чиста и гъста. Чертите му бяха някак остри, но същевременно и внушаваха нежност. Не бях виждала толкова красив ром.

Тялото му беше слабо, но виждах, че е жилав и стегнат. Черните очи се вдигнаха в моята посока и той се взря в мен. Усетих как лицето ми се сгрява и примигах, след това бързо извърнах поглед, напълно засрамена и объркана. Хукнах надолу по стълбите.

 

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересно начало! Не знам нататък какво е замислено, но почва многообещаващо!
  • Прочетох с интерес и удоволствие.Ще следя,поздрави Зи.
  • Благодаря!
  • Обикновено се доверявам на хора които умеят да влязат в неразгаданите дебри на женския свят.
    Мисля,че добре се справяш,водиш повествованието умело и любовните мотиви са нахъсани.Жените обичат това което ги трогва, независимо от постове, престижен начин на живот и т.н.
    Истинските амазонки обичат жребците които необяснимо ги очароват.
    Чета с разбиране...
  • Представяш ни нещо ново и интересно. Може би на моменти е малко прекалено описателно и все пак, докато четях ме обхвана чувството, че съм си отхапала от непозната закуска с пикантен вкус. Поднасяш ни интересна героиня, чрез светогледа, на която разбираме за света и обществото, в което живее, но и загатваш за нещо, което назрява. Мисля си, че понякога човек харесва нещо и си мисли, че е завинаги и чак до обожание, но прекаляването с един вид "храна", води и до различни от първоначалните чувства. Но ще изчакам да се запозная с цялата история, която ни поднасяш. Поздрави и хубава вечер!
  • Много благодаря на всички за прекрасните коментари!! Поздрави
  • Ис-каме любов! Ис-каме любов! Страхотно начало, поздравления!
  • Хареса ми. Лесно се чете, макар да е леко подробно, но пък това допринася за по-богатата картина и човек може да си представи събитията. Подредеността и последователността допринасят много. Поздрави! Ще следя за продължение
  • Много хубаво разказвате - чист изказ, подредени мисли.
    Много фина женска душевност, четяща се бързо по редовете. Страхотно умение на засилване на емоцията, каращо те да препускаш надолу до последната точка, за да видиш какво ще се случи.
    Поздравления!
Предложения
: ??:??