Странностите на живота
Живеехме в махала гъсто населена и повечето от хората бяха роднини. Така се беше стекъл животът на всички, че взаимно се уважаваха и когато се случеше трагедия с някого, включваха се да помагат, кой с каквото може. До нашата къща живееха току-що оженили се моя братовчедка Ирен и Румен – спортист и хубавец голям. Бяха много влюбени и отговорни един към друг. Аз по природа съм си любознателна и исках всичко да знам, да видя, да съм в крак с времето, както ми казваше баба. И понеже дворовете ни са един до друг, всичко се виждаше, какво става в другата къща.
Румен беше веселяк, свиреше на китара и често пъти ни събираше в един клуб на читалищната сграда, за да се веселим и да танцуваме. Забавляваше ни и това много му се отдаваше, въпреки, че се занимаваше със волейбол и ходеше с местния отбор на срещи с други съседни отбори. Преподаваше история в училище и беше прекрасен и обичан от децата учител. Харесвах го и аз, като мой батко, а Ирен сякаш не стъпваше, а летеше от щастие. Така си течеше животът, спокоен и весел. Ирен забременя и всички с нея се отнасяха, като свое дете, докато дойде момента на раждането.
Броените дни бързо се свършват и тя роди момченце. Живо здраво, като цвете красеше ръцете на Ирен. А Румен само се суетеше покрай нея, без да знае какво да прави. Толкова му се радваше, милваше малките му пръстчета и говореше, как ще удря топката, като порасне, как ще опъва струните на китарата му. Така размечтан, прегръщаше и двамата и запяваше нежна мелодия. Гледах ги и не разбирах, какво е това щастие, което ги завладя. Не съм знаела силата на това мъниче каква е, че така кара хората да полудяват от радост. Кръстиха го Иван, на дядото, за да му носи късмет. Дните се нижеха между преподаване, спорт, помагане в къщи. Дойде сезонът на срещите с другите отбори и Румен замина за три дни. На Ирен имаше кой да помага за бебето, затова тръгна спокоен , силно прегърна и двамата ,помаха с ръка и заедно с отбора потеглиха.
Загледах се в очите на Ирен, бяха някак тъжни и уплашени. Попитах я, защо се тревожи, не за първи път отива някъде. Ще се върне и пак ще са щастливи тримата. Тя гушна по силно Иван и промълви- дано!
Колко бавно текът часовете, когато чакаш някого. Тогава се засилва желанието ти, да го прегърнеш нежно и да му се радваш. Сигурно така си е мислила Ирен и се утешавала ,загледана в очите на сина си.
Сигурно, тези няколко дни за нея ще са равни на година. Но силна болка опари сърцето й и я накара да погледне през прозореца.
Нещо се случваше вън, коли полицейски и катафалка. Хората за миг изпълниха площада и настъпи суматоха. Всички се питаха какво се е случило. Полицай позвъня на вратата на Ирен и с голямо прискърбие каза, че Румен е мъртъв. Скандал след сбиване в кръчмата, от която бил изхвърлен в близкото дере намушкан смъртоносно. Остри писъци се спуснаха над притихналото множество отвън. Сякаш цялата вселена заплака, за този млад човек, оставил новородения си син само на 20 дни. Животът никога не пита имаш ли сили да продължиш, няма спирка на която да почака, нито завой, за да забави своя ход. Длъжен си да го живееш. Започнаха трудни и тежки дни за Ирен. Сама да отглежда детето си. Имаше за упора дядото и всички нас, но душата и се изпразни и само малките ръчички на Иван, когато бозаеше, стискаха топлата й цицка и караха сърцето й да остане живо. Така животът си свърши своята работа. Накара я, да стане много силна жена. Изучи се Иван, сдоби се с хубава професия, а в свободното си време караше товарен автомобил и помагаше на хората при нужда.
Животът на Ирен беше много труден, но тя не се оплака нито веднъж, носеше болката в себе си, без да помисли да се обвърже с друг, макар че красотата и възбуждаше много мъже. Тя остана глуха и недостъпна. Иван реши да се задоми и да дари майка си със внук, за да накара душата и да се зарадва. Ожени се за добро и приветливо момиче, което се оказа добра снаха. Не след дълго тя забременя. Когато в едно семейство се очаква дете, светът придобива други размери. Ирен сякаш се съживи и очите й започнаха да светят. Започна да плете бебешки дрешки и с всяка нанизана бримка, молеше Бог, всичко да е наред. Дойде моментът и се роди, момченце. Без да се замислят, го кръстиха Румен. Не знам какво е чувствала Ирен, когато го е викала по име, но знам, че то й върна желанието за живот. Така дойде есента, много хора търсеха Иван, за услуги с товарния камион. Той не отказваше на никого. Но един ден тръгва и не може да се раздели със сина си. Стискаше го и вдигаше над главата си. Смееше се и се завърташе в кръг. И само повтаряше.
- Не мога да те оставя, мъничето ми, но съм обещал, като се върна пак ще си играем. Чу ли, да слушкаш мама.
Ирен седна на стълбата, поиска да вземе на ръце внучето си, за да може снаха й да си почине и затананика мелодията, която беше слушала от нейния съпруг.
В късния след обяд силни викове разкъсаха тишината. Донесоха тъжната новина, че синът й Иван бил нелепо прегазен от този камион и починал на място. Сякаш светът отново се разсипа на съставните си части и Ирен си помисли, че никога няма да се събере, като човек. Какво може да понесе едно сърце, по точно една майка, много пъти съм се питала и аз. Но знам, че когато ми е тъжно и не мога да заспя, мислено се връщам при Ирен, за да докосна ръката й и да намери сърцето ми покой. Години минаха от тогава. Ирен все още е жива и здрава. Радва се на внучетата, които изпълват живота й, но от гърдите й често се отронва онази тежка въздишка, която те кара да настръхнеш.
© Миночка Митева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря ти, Ивита!
-
Съдби като тази на Ирен са призвани да носят светлина, Мини.
За пътя на другите са избрани.
Покъртителна история.
Поздравявам те! -
Благодаря ти, Таня, за коментара и за поставяне на разказа в любими!
-
Много съкровено и истински написано!
Поздравления за разказа! -
Ангел, Мирослава, благодаря ви, че прочетохте и поставихте разказа в любими!
-
Лина, благодаря ти, че постави разказа в любими!
-
Благодаря ти, Дочка! Трогна ме коментара ти! Бъди!
-
"Животът никога не пита имаш ли сили да продължиш, няма спирка на която да почака, нито завой, за да забави своя ход. Длъжен си да го живееш. "
Толкова е точно. И горчиво. Изкърти ми душевната мазилка с тази история... -
Благодаря ти, Тони, за човешкия коментар и за поставяне на разказа в любими. И аз те прегръщам!
-
Не знам какво да коментирам. Тази скръб владее душата и няма никога да секне! Човек някак си свиква да живее с тази болка, а при твоята героиня са две незарастващи загуби. Много скръб има понякога в живота на някои хора. Прегръщам те!
-
Благодаря ти, Иван, за хубавия коментар и за поставяне на разказа в любими. Бъди здрав и вдъхновен!
-
Покъртителен разказ, Миночка!... Докосва душата на читателя! ...
-
Благодаря ти, Петър! Успешен ден ти желая!
-
Хареса ми разказа ти Миночка,... както обичам да казвам ,нещата от живота. И наистина трябва да имаш твърдост за да преживееш всички тези нещастия...
-
Младен, благодаря ти, че прочете и постави разказа в любими!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
