Летището Барахас Мадрид или още както го наричат "Адолфо Суарес" бе пълно с народ. Гледах как хората се разхождаха из него помъкнали куфари, сакове, чанти... Някои младежи седяха върху багажа си, забили поглед в телефоните и чакаха своя полет. Други бързаха към гишетата или към някоя дестинация. Млади девойки с отрепетирани пози разрошваха дългите си косите, гледаха премрежено и пренебрежително множеството от хора и държаха плътно свити няколкото пласта нанесено червило. Имах чувството, че съм в конструктор на Лего и някой непрекъснато местеше нещо около мен.
Сложих малкия куфар на лентата и започнах да нареждам металните предмети в пластмасовия леген пред себе си - таблет, колан, часовник, пръстена с огромен зелен камък, който купих от една сергия в Истанбул при последното ми посещение. Поредната дрънкалка, която ме изкуши. Приличах на сврака. Харесвах лъскави джунджурии. Надявах се да не ме накарат да събувам и кубинките си, защото мразех да минавам по найлонови шумолящи чорапи през ...