12.12.2007 г., 22:01 ч.

Студ и студ 

  Проза » Разкази
1159 0 4
6 мин за четене

 

         Никой вече не идваше да посети този старец. Беше забравен от всички. Никой не можеше да стои при него. Мислеха го за луд. И в най-студената зима, и в най-горещото лято на него му беше студено. Пускаше парното, печката. Но продължаваше да му е студено. Завиваше се с дебели юргани. Но още му беше студено. Не отваряше прозорците. Наистина, нещо с него не беше наред.

          Един ден негова съседка мина покрай къщата му. Тя беше една неуспяла репортерка, която се чудеше какво да прави по цял ден. Затова реши да влезе при стареца и да поговори с него. Той беше толкова объркан от присъствието й, че започна да говори, и говори. Тя го слуша дълго. След един месец вече бе публикувала неговата история. Докато гордо и същевременно плахо и объркано я четеше на свои приятелки, старецът също я четеше, връщайки се в потисканите страници на своето минало.

 

                                „За решенията, които взимаме"

                                                                           от...

 

          Той стоеше на тротоара и я чакаше да пресече улицата. Да дойде при него. Вече усещаше, че зимата е дошла. Въздухът беше леден. Но грееше слънце. И сякаш се отразяваше в белите й дрехи. Погледът му се топеше, сливайки се с леките движения на тялото й. Ако някой го погледнеше, щеше да си помисли, че я поглъща с поглед. Така  и беше. Но вместо нея съзнанието му рисуваше друг образ, чужо лице. То бленуваше другата, която се отдалечаваше зад гърба му. Преди малко приключи срещата им и сега той чакаше съпругата си.

          Последните някалко сантиметра ги взе на бързи, притичващи крачки в нетърпелив стремеж да стигне до него по-бързо. Прегърна го силно, целуна го по бузата усещайки все още онзи трепет на чиста детска любов. Все още го обичаше така силно, както и в онзи миг на моста в топлата лятна вечер, когато се съгласи да се омъжи за него. А с каква сила той я обичаше тогава. Всяка една звезда светеше по-слабо от нейния блясък, който обичта му й даваше. И това беше силна любов, която не гаснеше.

          Един ден обаче той направи грешка, една грешка, но тя беше достатъчна. Забравяйки, че има всичко, той бе пронизан от една мисъл, която мина през главата му като куршум, като светкавица и разби разума му. Една мисъл - дали не може да има повече, да има нещо по-добро. Тиха примамваща светлина, голяма чаша вино, празнична вечер с приятели, тя - онази, под проблясващата мека светлина на заведението и... И той я поиска. Не след дълго започна изневярата, предателството. Той мечтаеше за другата, сънуваше я, желаеше я, притискаше я към себе си, докато прекарваха откраднатите часове в нейното жилище. Все повече се привързваше към нея и все повече разбираше, че любовта към съпругата му се стопяваше в страстта, която го изгаряше в чуждите обятия. Не можеше да го повярва. Не я обичаше вече. Понякога образът й изплуваше в съзнанието му, понякога се чувстваше виновен, когато се прибираше вкъщи. Но вече не чувстваше любов към нея, а към другата.

          Една късна вечер се събуди от викове в съня си, чу крясъци, които го пронизаха и той се изправи замаян в леглото. Знаеше, че трябва да се прибере у дома. А така не му се искаше. Толкова много искаше да остане при другата, че се чувстваше безпомощно притиснат към брака си. Трябваше да сложи край. Реши го твърдо. Стана от леглото, нежно целуна новата си любима по челото, механично нахлузи дрехите върху себе си и излезе.

          Лампата в антрето светеше. Помисли си, че тя още не си е легнала. Представи си отново лицето й, без да почувства нищо. Влезе и заключи, всичко, оставяйки цялото минало навън да чака. Влезе в хола. Там беше тъмно. Едва бе тръгнал решително към спалнята, където предполагаше, че е тя, когато влезлата от антрето светлина спря вниманието му върху нещо на секцията.

          Малка рамка за снимки, облепена със ситен, бял брокат, блещукаше на скрина. Извън съзнанието си той се приближи инстинктивно и я грабна. Прикова всичките му сетива. На нея беше тя, в двора на къщата. Бе облечена с дебел бял пуловер и плетена, мека шапка в същия цвят. Гледаше през рамо към обектива и с двете си ръце придържаше плътно до себе си огромна снежна топка, стигаща от корема до брадичката й. Той си спомни как в онзи ден стоеше зад обектива и цялото му същество я обгръщаше, поглъщаше жадно усмивките й, обичаше я и я галеше. Той беше сложил тази снимка в рамка за миналата Коледа. Беше гравирал надпис на гърба на рамката и когато я целуна под елхата й каза, че тя е най-хубавата, най-сладката и нежна снежинка, а може да вдигне цяла снежна топка. Усети как цялата  кръв нахлу в главата му, изтласкана от този спомен. Погледна гравираните на рамката думи - „Обещавам ти да държа ръката ти в своята, когато е студено. Винаги. Завинаги". Изведнъж нещо го стресна, извади го от захласа - големи, горещи сълзи падаха по блузата му. В главата му отекваше начинът, по който тя се смееше, докато го замерваше с голямата снежна топка и топлите й целувки, с които го обсипваше, докато чистеше снега от лицето му. И той си я спомни, дори не се сети за другата, а вече й бе дал всичко.

          Запали лампата. Имаше нужда да се съвземе, да се подпре някъде, защото краката му се свиваха. Съзнанието му ги прекършваше под парализиращото го прозрение за безсмисленото му предателство. Седна на стола до масата, подпря ръката си на нея. Усети някаква намачкана хартийка под дланта си. О... Едва не падна, едва не изкрещя от ужас. Такава силна болка чувстваше, едвам дишаше. Осъзна, че тя е изпитала същата силна мъка, докато е четяла редовете, написани от него на бележката - „Обещавам ти, че скоро ще бъдем заедно, моя наскоро открита любов. Завинаги." Но къде я беше намерила? Как бе се случило? Не. Той щеше да й обясни, разкайваше се. Та нали тъкмо си бе спомнил за нея - за любовта им. Едва преди малко под блясъка на ситния брокат той бе почувствал, че още я обича. Не. Той нямаше да се предаде. И дори без да усеща, закрачи с гигантски, отчаяни стъпки към спалнята. Спря се пред дървената врата. Избърса сълзите си, пое въздух и влезе.

          В стаята беше студено. Облечено в бяла коприна, спокойно и изморено, отпуснато върху голямото легло, нейното тяло също беше студено. Той падна до леглото, почти умиращ от ужаса, който осъзнаваше, че сам бе предизвикал, от драмата, която самият той беше написал за себе си и за нея. Болеше го всичко, най-много сърцето, и се задушаваше. Отпусна се безмълвен. Не можеше да мисли, да говори. Хвана нежната й отпусната встрани ръка. Чуваше в главата си онези думи - „Обещавам ти да държа ръката ти в своята, когато е студено. Винаги. Завинаги". А той никога преди не бе усещал такъв студ.

 

                                                                                                                  0_. 1_. 1_ _ _ г.

 

          Старецът прочете написаното. Тежка въздишка се изпари в горещия въздух на стаята. Ръцете му трепереха, краката му също. От старост и от мъка. Но той се подпря на един дебел, овехтял бастун и се изправи. С бавни немощни крачки отиде до прозореца и го отвори. Прозорец - затворен от години. Той усети нещо, което още повече го зaвлече в миналото, сякаш бе там. През прозореца влезе мирисът на стръкчетата момина сълза, които цъфтяха под прозореца. Момина сълза - ароматът на парфюма й, който все още се изпаряваше от кожата й в онази нощ, в студената стая. Споменът беше толкова истински, че болката го повали. Той се строполи на земята, както преди до нея. Чу се последна въздишка. В стаята пръскаше ароматът на момината сълза. Той го задържа в гръдта си с последни сили и си отпусна. Отиде при нея, за да иска прошка. И да избяга от студа.

         

© Нати Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??