Тъмните облаци се скупчиха бързо и скоро заваляха едрите капки на пролетния дъжд, който за кратко напои земята. Веднага след него  слънцето отново се показа, за да припомни на всички, че все пак вече е пролет. Напъпилите божури се отръскаха от капките, полепнали по листата им и протегнаха нежните си стебла към небето.

 От малката къщичка се чу детски смях:
- Хайде, бабче! Хайде, дъждът спря!
- Идвам, Ели! Само да се обуя!
На двора вече подскачаха весело две малки момиченца, нетърпеливи да играят отново навън. Баба им ги последва, стиснала в ръце чадърите им и заедно тръгнаха към магазина.
Баба Радка усмихната наблюдаваше Ели и Руми, които се спираха до всяко цвете или по-интересно камъче.
- Хайде, момичета! Ако така продължаваме да вървим, няма до утре да стигнем до магазина и мама като се прибера ще остане гладна. - като чуха думите на баба си, децата се затичаха напред.

Вече две години откакто баща им се запиля по чужбина, две години откакто децата  живееха в малкото градче с майка си и любимата им баба Радка. Майка им Хриси започна работа в близкия шивашки цех, а пък бабата се грижеше за децата и къщата. Имаха си градинка, където си отглеждаха домати, краставички и всякакви други зеленчуци. Живееха бедно, но не гладуваха.

В магазинчето завариха и съседката баба Стойка. Както винаги нагласена, като за театрална постановка, Стойка се бе накичила със златни бижута и гледаше надменно баба Радка и хлапетата. Поздрави ги хладно с кимване и отмина нататък.
Децата се бяха смирили пред щанда с бонбоните и гледаха с възхищение цветните опаковки. Ели, по-голямата, прошепна нещо на Руми и тя със светнали очи дотича до баба си и я хвана за ръката.
- Бабче, бабче, виж! Има от тези бонбони, дето ги рекламират по телевизията! Ще имаме ли пари за тях?

Баба Радка погледна в портофела си, погали русата главичка и тихо ѝ прошепна:

- Днес не, Руми. След четири дни, става ли?
- Става, бабче! - каза на ухото ѝ детето и я целуна по бузата.

Бабата взе един пакет от рафта с месото, два хляба и се нареди на касата. До нея застана Стойка с пълна кошница с продукти. Баба Радка знаеше, че Стойка живее сама. Мъжът ѝ беше починал, децата ѝ живееха в чужбина и рядко се прибираха. Пращаха редовно пари на майка си и тя не се лишаваше от нищо.

- Как си, Стойче?- попита я. - Как са децата? Ще си идват ли?
- Ще си идват, Радке.. Ще си идват. - отговори с ехидна усмивка съседката. - Юли месец са резервирали места в нов хотел в Слънчев бряг. Ще стоят половин месец в България.

В този момент дойде ред на баба Радка и касиерката започна да маркира продуктите ѝ.

- Един пилешки фенер и два хляба. Само това, нали бабо Раде? - попита момичето.
Бабата кимна с глава и плати.

Докато излизаха с децата, чу думите на Стойка, която говореше на касиерката едва ли не възмутена:
- Кокали? С това ли ще храни децата? Леле, леле...

Сърцето на Радка се сви. Тя можеше и гладна да стои, но да има за децата. С нейната малка пенсия и минималната заплата на дъщеря ѝ, всяка покупка бе предварително обмислена, а сега изпращаха и нов хладилник. Едно нещо да се разваляше и се връщаха година назад. И нея ѝ се искаше да може да купи всичко, което децата поискат, но сега се радваше, че поне гладни не са останали.

Стойка ги настигна и все едно, че нищо не е станало заприказва с тях.
- Да видиш децата какво ми изпратиха.- заобяснява тя с гордост. - Таблет. Да мога да ги виждам докато си говорим.
- Браво на децата! - зарадва се за нея Радка, забравила вече думите ѝ от преди малко. Познаваше я отдавна и знаеше, че обича да се големее.
- Само, че не знам как.. - призна си Стойка. - Обясняваха ми по телефона, но нищо не разбирам от тези нови технологии..
- Мойта Хриси разбира, бе Стойче! Мини довечера през нас, тя ще ти покаже как да им се обаждаш.
Двете жени се разделиха с уговорката после да се видят.

Когато се прибраха, децата останаха да поиграят на двора, а бабата се зае да готви. Свари кокалите и събра малкото месо по тях. Добави картофи, моркови, сложи и чушка, лук и малко магданоз. Стана вкусна супа.

Вече се бе прибрала дъщерята ѝ, къщата се огласяше от веселото бърборене на децата, когато дойде и Стойка. Поканиха я в малката кухня, която ухаеше на вкусната гозба. Стаята излъчваше уют и топлина. На масата бяха сложили ваза, пълна с цветя, които момичетата бяха набрали. На хладилника имаше залепени техни рисунки, а на стената бе закачен календар с усмихнатите лица на Ели и Руми. Поканиха я да седне и Хриси набързо и показа как да се обажда на децата си. Децата вече бяха огладнели и баба Радка започна да слага масата и разбира се, сложи една купа и пред гостенката си.
- Не, не, Радке! Не ми слагай вечеря. Не съм гладна.
-Е, Стойче, недей така - заубеждава я бабата - ще си хапнеш, гостенка си ни. Няма гладна да те изпратим, я!

Стойка, потопена вече в приятната атмосферата на дома, прие уж с неохота. Но ако беше честна, хич не ѝ се прибираше в голямата празна къща. Докато слушаше децата как пеят и казват една през друга стихчета, си мислеше за нейните внучета. Не ги бе виждала от година, прибираха се рядко и все за малко. Не ѝ беше достатъчно да се чуват, искаше да ги прегръща, да им се радва, да ги гледа как растът. Липсваха ѝ страшно много. Това тук беше истински щастлив дом, а не като нейната излъскана, модерна къща.

На тръгване благодари на Хриси и попита баба Радка:
- Каква беше тази вкусна гозба, с която ме нахрани, бе Раде? Направо ме затопли цялата...
- Супа от кокали, Стойче. Супа от кокали...