- Гореща си. Кожата ти направо пари, промълви сънено той.

- Ти излъчваш много топлина, затова съм гореща, прегърна го нежно тя през кръста.

Лежаха отпуснати един до друг. Беше време да стават, но и на двамата не им се ставаше. Утрото бавно се пробуждаше и един нетърпелив слънчев лъч се мъчеше да проникне през тежките завеси на спалнята.

За първи път й беше хубаво да лежи до него. За пръв път сякаш усещаше допира на топлата му и гладка кожа. Запознаха се през есента, той се влюби в нея през зимата, а тя започна да го усеща едва през пролетта. Имаше усещането, че топлият слънчев лъч и топлината на неговата кожа можеха да разтопят цяла една зима.

Нейната зима.

Беше задрямала, когато го чу за казва, че чаят е готов. И двамата обичаха чай. Силен и ароматен.

-Горещ е, внимавай, каза й той, а после я целуна лекичко по носа.

Беше сложил очилата си с големия диоптър. Дълго време криеше от нея, че носи лещи. Срамуваше се да носи пред нея очилата си. После веднъж й спомена, че като бил дете искал баща му да го обича и  му принесъл в дар очите си.

10 диоптъра. Рамките бяха дебели. А чувството му за вина - голямо.

Погали го по бузата нежно. Устните му уловиха ръката й и я целунаха.

От време на време имаше усещането, че очилата му ги деляха един от друг.

• - Понякога си студен, веднъж му каза тя. Обичаш ли ме изобщо? Не си ми го казвал напоследък...
• - Студен? Възможно е, понякога. Мисля за работа, за други неща. Имаш нужда да чуваш постоянно, че те обичам ли?
• - Неее, не постоянно. Всъщност искам да го усещам, а понякога тебе просто те няма при мен и си някъде другаде. И тогава аз също спирам да те обичам.
• - Аз не съм спирал да те обичам, просто не ти го показвам непрекъснато. А и ми е трудно да изразявам емоциите си, знаеш... Усещам, че си тук и това ме кара да се чувствам добре. Жив. Като лек си. Просто ми трябва време. В целия ми живот важните неща са се случвали много бавно...

Изрече тези думи и я прегърна.

А в нейния живот искаше всичко да се случва бързо, припряно, с много нерви и терзания. Чий бяха тези терзания? На майка й, на баба й, на прабаба й? Всичките все препускаха нанякъде. Искаше зимата, пролетта и лятото да се случат в едни миг и да съвпаднат. И само искаше, искаше... Непрекъснато се луташе и удряше в някакви нейно-чужди стени.

Какво дете беше в действителност. А иначе се чувстваше толкова пораснала. А от  мъжете винаги искаше и очакваше твърде много. Искаше от тях да бъдат свръхчовеци, без грешки.

Както навремето майка й беше искала и очаквала.

Както навремето баба й беше очаквал от дядо й.

Както навремето прабаба й искаше от двамата си сина, след  като беше овдовяла на 30.

Чудеше се дали изпитва истински чувства към него. Когато той я обичаше, тя трептеше от щастие. Но когато беше зает или изморен и умът му блуждаеше другаде, тя се страхуваше, че връзката им може би не беше истинска и че  тя не го обича. Съмняваше се.

Беше ужасно притеснителна и несамоуверена. Сякаш носеше в себе си проклятието на целия им женски род. На унищожителния матриархат. На жената-майка, жената-кърмилница,  но и жената-вещица.

Преди време тежестта на въпросите стана непоносима и реши да  изчезне за няколко дни. Не искаше да чува никого, дори и него. Беше започнала да изпада в паника, че животът й се срива, че работи като програмиран от другиго робот и че не е собственик на себе си.

Минаха няколко дни. Паниката започна да изчезна. Спря да се страхува. Беше спокойна, но той сякаш не й липсваше. Преди да се разделят той беше студен и отнесен и тя го усети. Мислеше за едно свое пътуване. След няколко дни усети, че  студенината в нея, не принадлежеше на нея, а беше негова. Сграбчи я и я захвърли настрани. И разцъфтя. На другия ден се събуди преливаща от нежност. Към него. Цялата трептеше, а не го беше чувала  цели7 дни. Тя май го обичаше.

В голямата селска къща дърветата бяха започнали да се разлистват. Беше началото на април и пролетта идваше. След по-малко от 20 дни имаше рожден ден. Искаше й се да се е променила за тази една година. Ето пак, все искаше... Човек пораства ли някога наистина, въпросите пъплеха по кожата й като гъсеници. Косата й беше побеляла на места, а още искаше невъзможни неща.

Всъщност се беше  променила. Обичаше някого. Може би връзката не беше много силна. Може би трябваше да мине много време. Но нейните чувства бяха там. В едно малко вързопче в сърцето й.  Една малка априлска пролет.

Върна се в София, но не се видяха веднага. Той беше несигурен, търсейки себе, тя още повече, борейки се с проклятието на жените в рода й. Той я разбра. Тя не му се разсърди.

• - Искам да ти кажа нещо. Преди две години имах връзка с друга жена. Бяхме много щастливи заедно, но после нещо се случи и се разделихме. Още се чувствам свързан с нея. И това ми пречи да се свържа напълно с тебе. Когато започна любовта ни, усетих, че изпитвам чувства към тебе, каквито не бях изпитвал от години. Но може би исках от теб да заместиш нея в началото. Такава връзка не беше здрава. Затова се отдръпнах, затова понякога съм студен. Ти нямаш вина. Затова понякога не съм тук, с теб...

Заболя я. Бездънно я заболя. Все едно никога нищо не беше боляло така. Все едно никога досега не беше знаела, че може да има такава болка. После го прочете в едни негов дневник. И я заболя още по-дълбоко. Не че не знаеше за другата, знаеше. Та нали сам й беше казал. И въпреки това, когато го видя  написано от ръката му...

"Още се чувствам свързан с другата, макар да са минали повече от две години..."

Разказът  му спираше до тук. За нея не се споменаваше нито ред. Сякаш изобщо не съществуваше в живота му.

А тя беше разбрала, че го обича. Дразнеше я понякога с глупавите си гримаси, със склонността си да изпада в зависимости. Но го и обичаше. Обичаше го, когато е отнесен. Обичаше го, когато беше изморен, когато пристъпите на сенна хрема бяха толкова тежки, че гърдите му свиреха нощем. Обичаше го почти сляп, когато се присягаше пипнешком в тъмното, търсейки отражението на изгубеното си преди години "аз" в дебелите рамки на очилата.

Тогава тя го молеше да си притиска в нея. Слагаше ръката си върху гърдите му, върху очите му и любовта й лекуваше болката му.

Може би все пак беше пораснала.

Не му каза, че беше чела дневника му. Не му каза, че я боли до мозъка на костите й. Знаеше само, че го обича. Уверено и без капка съмнение.

• - Хей, къде се отнесе? Ще ти изстине чая, сладунке.

Обичаше да я нарича така. Обичаше и да докосва челото й преди да заспят. Отдавна не го беше правил.

• - Ще притиснеш ли дланта си до челото ми? Както правеше преди?

Притисна я до себе си и опря затоплената си от чая ръка до челото й. 

Трябваше да мине време за тях. Тя трябваше да строши оковите на матриархата и да ги запрати далеч в миналото. Жените в нейния род трябваше най-накрая да бъдат щастливи. Той трябваше да си върне зрението и да забрави другата. И двамата трябваше да спрат да се чувстват виновни за неуспешни и отминали животи преди тях.

• - Чаят е хубав...
• - Нямаше от твоя, ягодовия, и взех горски плодове... усмихна й се той

Не харесваше горски плодове, но сега й се усладиха. Бавно отпи от чая си.

Имаше нужда само да го обича.

Един нетърпелив слънчев лъч се промъкна през завесите ги обля в светлината си.

Новият ден настъпваше с пълна сила.