Дълго бях чакал да направят този филм и направо ми призля, когато режисьорът пусна във Фейсбук съобщение, че снимките се отлагат поради заболяване на един от актьорите. Много ми беше криво, че скоро няма да мога да гледам нова продукция с любимата ми актриса Никол Уотс. Тъпа работа, разболее се някой и всичко пропада! Какво им пречи да намерят заместник! Режисьорът отказваше да даде подробности за проблема и така си спечели омразата на върлите фенове като мен. Зарекох се никога повече да не го хваля в Мрежата.

На следващия ден стана ясна причината за отлагането. Защото докараха самата Никол Уотс в клиниката, в която работя като медицински техник. Когато я видях, едва не си глътнах езика от изненада. Никога не я бих виждал на живо. Все пак успях да запазя спокойствие дотолкова, че да не се изложа пред колегите с някое инфантилно възклицание. Никол Уотс, тук, в нашата клиника! Невероятно!

След операциите я настаниха в самостоятелна стая – № 4, на етажа, за който отговарям аз. При мисълта, че ще имам възможност да поговоря с нея, ми се разтуптяваше сърцето. Осъзнавах, че съм извадил голям късмет. Е, в момента госпожица Уотс не изглеждаше много добре, но какво пък, благодарение на инцидента щях да си взема автограф. И дори тайничко да се снимам с нея, въпреки забраната за снимане в отделенията.

Моята любима актриса бе закъсала здраво. В медицинската документация пишеше – счупена коленна става на десния крак и бедрена кост на левия, изкълчен лакът и пръсти на ръцете, и раздробена долна челюст. Стана ми криво, че е пострадала, най-вече защото скоро нямаше да може да играе, но щеше да се възстанови напълно, а това бе най-важното.

Една от сестрите ми каза какво се е случило. Бе научила от човек, дошъл на свиждане. Участвала в каскада, трябвало да мине по перваза на един прозорец, но се подхлъзнала и се изтърсила долу на улицата от пет метра височина. Информацията все още не бе стигнала до медиите. Аз бях от малцината осведомени и това ме изпълваше с гордост. Чаках с нетърпение да дойде моментът да поговоря с нея, да й кажа, че от всички холивудски актриси тя ми най-любимата. Дали щеше да благоволи да ми отдели от времето си? Дали щяхме да останем поне за минутка насаме, за да мога да направя снимки?

Възможност се удаде един следобед, когато лекуващият й лекар ме извика, за да прегледам „такъмите“ й. Трябваше да проверя дали всичко е наред с тежестите, държащи левия й крак вдигнат, и дали са добре стегнати винтовете на външния фиксатор на бедрото. Още с влизането в стаята й се разтреперих от вълнение. Лицето й, макар и бледо и измъчено, бе все така красиво, а разрошената руса коса й придаваше палав вид, поне така виждах аз на нещата. Очите й гледаха някак сънено, не пронизващо, както по филмите, но не бяха загубили от прелестта си . Подутата долна челюст обаче малко ме ядоса, защото я загрозяваше. Висящият на клуп ляв крак бе гипсиран от глезена до слабините; стъпалото стърчеше босо и беззащитно, клюмнало леко навътре, и сякаш обвиняваше: „Заради вас, тъпи кинаджии, се пребих!“ дясното бедро бе фиксирано с множество железа, а плътта отдолу бе омазана с йод. Милата Никол, най-малко тя от всички хора на света заслужаваше подобна участ!

Лекарят ми даде инструкции и, за щастие, ме остави насаме с нея. Молех се да имам повече време.

– Госпожице Уотс, аз съм ваш голям фен. Обожавам всичките ви филми. Прекланям се пред таланта ви. Бихте ли ми дали автограф? – казах и извадих нейна снимка и химикал.

Тя ме изгледа учудено, после размърда устни в опит да каже нещо, но се чу само гъгнив стон. Не можеше да говори заради строшената челюст. А като видях колко са подути пръстите й, разбрах, че няма да може и да ми даде автограф. Колко несправедлива е понякога съдбата! Щеше ми се да си побъбря с Никол Уотс, но това просто нямаше как да стане.

Захванах се с работата. Тежестите и макарите бяха добре поставени, а фиксаторът имаше нужда от съвсем дребна корекция. Потресох се от памперса. Такава голяма звезда, а с памперс, и то издут издайнически. След като се уверих, че в коридора няма никого, извадих телефона си и започнах да снимам. На феновете със сигурност щеше да им хареса гледката на филмова звезда, която е закъсала със здравето. Хората по принцип се кефят на нещастията на богатите и известните. Това си е мое мнение.

Никол ме гледаше с празен поглед, явно бе натъпкана с лекарства. Едва ли разбираше какво става. Исках да се възползвам максимално от оставането ни насаме. Направих няколко селфита с нея, включително едно, в което я целувам нежно по бузата, и едно, в което галя прекрасната й руса коса. Тя не се възпротиви, но като че ли не й бе приятно. Зачудих се какво още мога да направя. Отрязах кичур коса, за спомен – много добра идея, нали. Снимах памперса, и чудовищните железа, впити в бедрото й, и тежката обездвижваща превръзка, и строшената челюст, и подутите пръсти, и стъпалцето, стърчащо най-горе, което очароваше с меките си извивки, но и плашеше с потресаващата неподвижност, наложена вероятно от тежкото нараняване на коляното. Малко по-късно се престраших да нацелувам глезана й, а когато видях, че е затворила очи, и да засмуча палеца, чийто черен лак бе започнал да се люпи. Тогава ми хрумна нещо, което в следващите дни се превърна в идея фикс за мен. Копнеех да се сдобия с гипса й, след като го свалят. Да, това можеше да стане след месеци, но дали не трябваше да подготвя нещата отсега, да говоря с лекаря например? Дали той нямаше да ме заподозре в някаква извратеност? Но аз го искам, защото в него сега е прекрасният дълъг крак на моята любима актриса, кракът, по който милиони мъже са се заглеждали на екрана! Да не говорим, че някой луд фен като нищо би платил сериозна сума за подобен предмет. Не че аз бих го продал. Както се бях размечтал, времето ми изтече с появяването на лекаря. Обясних му какви корекции съм направил на фиксаторите и си тръгнах. Налегна ме тъга, чувствах се така, сякаш любимата ми е заминала на далечно пътуване, от което е възможно да не се върне. Реших да повдигна въпроса с гипсовата превръзка след месец, когато дойде време за свалянето. И се занизаха дни и седмици на трепетно очакване.

Един ден видях призрак. Никол Уотс, здрава и красива, облечена в елегантна зелена рокля и с обувки на високо токчета на краката, излезе от фоайето и закрачи към паркираната наблизо черна лимузина. Бях сащисан, но въпреки това хукнах след нея.

– Госпожице Уотс! 

Тя спря и ме стрелна с поглед през рамо.

– Да?

– Това сте вие!

– Определено съм аз, но бързам, господине.

– А пациентката, която … тази в стая № 4…

– Ванеса, дубльорката ми. Бях й на свиждане.

– О! Не знаех! Ще ми дадете ли автограф?

– Добре, дайте химикалка и… каквото там решите.

– Ех… не нося нищо в себе си!

– Тогава друг път, довиждане.

Тя се отдалечи с бърза крачка. Чаткането на токчетата й отекваше в главата ми.

– Моля ви, дайте ми нещо за спомен от вас! – викнах след нея.

Тя не благоволи да отговори, само махна пренебрежително с ръка. Влезе в лимузината и изчезна завинаги от живота ми.