Утре е сватбата на сестра ми. Денят, в който малката Вики ще каже своето голямо „да”. Толкова ми е противна цялата суматоха - роклята от френска дантела и сто пъти преправяния вариант на прическа. Тези дни вкъщи беше истински ад, но кулминацията предстои - баби, лели и стрини ще се надпреварват да доизкусуряват детайлите.
Ах, как само ми се ще да вляза в килера и без никой да ме види хубавичко да оцапам бялото ù съвършенство с кафява боя - онази, дето остана от неизмазаните врати. Представям си лицето ù като я види на сутринта. То ще са викове, ревове, тръшкане, а аз ще си стоя тихичко в стаята и правейки се на заспала, ще се заливам от смях под юргана.
Колко съм долничка, а? Сама си се учудвам понякога.
Да, не понасям сестричката си, както и целия останал свят, защото съм злобна, незадоволена, дебела кучка, но най-много мразя себе си. Повдига ми се от 90 килограмовото парче лой, което имам, вместо тяло, от подаващите ce от него гнусни израстъци, които отдавна вече не смея да наричам р ...