exuded (Владимир Георгиев)
643 1317
28.05.2022 г., 17:56 ч.

Светулки 

  Проза » Разкази
806 9 38
5 мин за четене

     Развиделяваше се. В края на морето, където започваше или свършваше хоризонта, беше сиво, сивото се сливаше с водата и я правеше мъглива, непонятна. Лято. Заведенията затваряха. Петли нямаше, но музиката кукуригаше прегракнало и приглушено, гларусите ровеха в пълните контейнери, пиано баровете, дискотеките, публичните домове, маскирани като сладкарници, затваряха, ако може така да се каже за подобни места. Те никога не затварят напълно – както богатият никога не спи, напърчен като Ню Йорк или като друго нещо, което е прекалено алчно да почива, защото от съня няма файда.

     Толкова рано дори машините за почистване на плажа още не работеха. След около час ще се задвижат греблата им, работниците ще намерят златна гривна, презервативи, бутилки и няколко банкноти, скрити от вятъра за из път. Вятърът така прави през нощта – скрива си по нещо и после го взема със себе си, когато му дойде времето.

Двамата се биеха вяло, неуспешно, но последователно. Първо падаше единият. Бавно ставаше и размяташе ръцете си напосоки, докато най-сетне улучваше другия. После си сменяха местата. Лесно падаха, трудно ставаха. Бяха доста пияни. Едва се държаха на краката си.

     – Ще те смажа... – каза единият, замахна и падна сам.

     – И аз! – заклати се срещу него врагът му, спъна се кракът му в пясъка и се строполи. Успя да удари с главата си глезена на другия паднал.

     Рядко се уцелваха в лицата, вече бяха добре насинени, но не се предаваха. Това можеше да продължи още малко време, защото сънят щеше да ги довърши, ако не боят.

     Едно момиче на около десет години беше излязло рано от хотела, съвсем самичко. Вървеше по пясъка и гледаше любопитно към морето, сякаш очакваше оттам всеки момент да изскочи дракон или поне ихтиозавър. Видя жената, която седеше на пейка; погледът ѝ беше тъжен и провиснал в сивото наоколо.

     – Добро утро, мадам – каза то. Каза го на френски.

     Жената изглеждаше уморена. Като видя детето, се усмихна. Бръкна в чантата си и извади пакет цигари. Издърпа грижливо една, внимаваше да не счупи изкуствените нокти, и бавно запали. Остави огъня от запалката да погори малко без причина и после вдигна палеца си.

     – Свещичка – позна момичето на български. - Като светулка е тази запалка.

     Мадам мълчеше, но очевидно беше заинтригувана. Морето беше спокойно, нямаше нито дракони, нито праисторически животни освен онези двамата: биеха се делово, безропотно и допотопно, без умисъл, но с увереност, че накрая ще дочакат резултат; музиката в курорта вече не примамваше към нищо друго, освен към леглото. И ето ти – момиченце, излязло на разходка. Роклята – беличка, детето босо, напълно невинно. Не му беше тука мястото.

     – Ти какво правиш тук? Светулки ли търсиш?

     Бялата рокличка потрепна, то зарови босите си нозе в пясъка, трябваше му време, за да измисли отговор.

     – Не. Дойдох да видя делфините.

     „Ето там са – помисли си Мадам. – Бият се още. Мъртво пияни. След малко ще кротнат. Дано поне могат да се движат. “

     Каза:

     – Това е чудесно. Но защо си сама?

     – Мама и татко още спят. А делфините са ранобудни.

     – Ти откъде знаеш?

     – Прочетох в интернет. Сутрин рано може да ги видиш от брега как подскачат надалече в дълбокото. Поздравяват ни.

     – Това ли правят сутрин делфините? – вдигна веждите си жената и издиша дима през носа.

     Момичето кимна и чак сега забеляза онези, дето уж се биеха, а всъщност се влачеха един към друг с цел да се уцелят някак и да се наранят по възможност.

     – И ти си дошла за това, нали? – попита девойчето, за да прикрие, че е уплашено от побойниците. Искаше да не е само.

     – Да, за това съм тук. Аз съм проститутка.

     Ако тия двамата не умрат от побоя, сигурно щяха да заспят като мъртви. Защо ги чакаше? Дори поне единият да можеше да ходи след тази юмручна дискусия, едва ли щеше да я наеме; пък и най-вероятно няма да има пари. Но какво друго да прави? Тази нощ беше неуспешна. Никой не клъвна. Затова висеше тук – разчиташе на остатъка от вечерта, на тези самотни груби мъже, които нито знаеха какво правят, нито как да го направят, затова не спираха.

     – Аха, ти чакаш тези мъже. Те са твои приятели и любовници, нали?

     – Естествено. Какви други да са. Нали ги виждаш? Треперят от любов към мен. И дори сега се бият кой от тях да ме вземе. Затова чакам.

     Момичето погледна Мадам, видя голите ѝ рамене, мургавата ѝ кожа и красивите очи.

     – Нормално  е. Ти си красавица.

     – Не, моето дете. Проститутка съм.

     – Понякога красавиците имат странни имена. Една моя съученичка, която е хубава почти като тебе, иска да стане метреса, когато порасне. Тя вече си е измислила име: метреса. Красотата винаги си има име.

     Жената напъха фаса в пясъка с филтъра надолу. Цигарата догаряше и тихият ветрец разнасяше жарта и гаснещата пепел.

     – Още светулки! – възкликна момичето с бялата рокля. Помаха им.

     – Да – отегчено се съгласи проститутката. – Тази вечер е пълно със светулки. А нощните пеперуди стоят гладни и без петак.

     – Това не горазбрах.

     – Карай. Няма значение. Ти няма ли да изпуснеш делфините?

     Двамата скарани пияници лежаха един до друг и се прегръщаха в опит да се ударят. Но не се целуваха още, както обичайно си прощават истинските бойци. Всеки момент щяха така и да заспят, прегърнати и нещастни от липсата на краен резултат, който да удостои един от тях да целува другия.

    – Аз по-добре да се прибирам – каза момичето. Погледна морето, после Мадам: тя се повдигна леко, изтърси песъчинките от сандалите си и отговори разсеяно:

     – И аз така мисля. Време е да се прибираш и да спиш.

     – Аз току-що станах. Не ми се спи.

     – И аз преди малко станах... От леглото. – Пооглади черната си рокля, беше се прищипала в пейката; да, стройна беше. Взе чантата и отново вдигна вежди, май това ѝ беше навик: – Но ми се спи. Ужасно ми се спи.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Пишеш изключително реалистично. Харесвам отворените ти финали. Навеждат на разсъждения и някак разказите ти отново минават през съзнанието, и си казваш - това е, ни по-малко, нито повече.
  • Благодаря, Никой, ИнаКалина, Надежда, Ирина Колева, Пепи, Петър Димитров, Галя, DIMO, Мария, Румяна.
  • Поздравления Владимир! Разказът е многозначен!
    Тази вечер(4.06.22) към4 сутринта станах свидетел на подобен тип история, не на плажа, а на улицата. Живея на втората успоредна на морската градина. А долу на брега е пълно със заведения. Гадна, жалка, страшна гледка. И малко преди"финала"една жена от съседна сграда простираше пране на балкона. Полицейската кола си тръгваше! Свят шарен свят!
  • Силно съм впечатлена - и от ранната крайморска история, и от реализма, който може и да убоде окото на някой, и от противоречивите коментари, и от изключителното ти майсторско перо! Нищо излишно, експозето в разказа прилича на нетуширана делнична снимка, която противопоставя детската чистота и невинност с вулгарността и бабаитлъка на истинския живот. Подобен разказ заслужава награда за автора, имащ смелостта да разголи до болезненост разтворената паст на започващия ден. Радвам се, че го прочетох! Поздравявам те, наградите ще раздава след време бъдещето. А ние, живеещи в настоящото, сме призвани само да пишем. Кой както може, чувства и успява да докосне душата на читателя. Стискам ти ръката!
  • Може и "Поклонения".
  • Квазар, в сайта има не писано правило "Или ме хвали, като покойник, за да ти го върна, или не пиши коментари, които е трудно да ги разбера, защото съм прекалено възрастен и преразвит.". Под това се разбира не инфантилно поведение.
    Пояснителна бележка- Инфантилен- Човек с детски признаци и поведение.
    Малкият принц казва- "На възрастните, трябва любезно да им се прощава."
  • Страхотен разказ!!! Поздравления,Влади! Разказал си реалистично и автентично за нещата от живота и хората, такива, каквито са. Именно поради това, разказът естествено, поражда въпроси: защо нещата, хората, та дори и делфините са такива, каквито са...и всеки си отговаря на въпросните въпроси според видимостта, която му е дадена към настоящия момент или може би, която той е избрал, въпреки даденостите. Казано по-простичко, всеки вижда, това което може да види според силата и диапазона на зрението си в пряк и в преносен смисъл. Благодаря, за което!!!
  • Пожелавам на всички, които нямат смелостта (и таланта) на автора на горния разказ, да напишат нещо, което редактори и издатели да харесат, и публикуват. Повече от 30 години при това. Разказ, роман, стихосбирка - каквото и да е. Да критикуваш е лесно, да завиждаш - също. Да бръкнеш в душата си, в най-дълбокото, и да извадиш най-доброто от себе си, своята същност, и да я покажеш на света е трудно. Иска се дупе да го направиш. Иска се да си честен към себе си предимно. Който мисли, че писането на разкази е лесна работа, и е за всеки - нека продължава да мисли. Правенето е трудно. Но си заслужава.
  • Иринакис (Ирина Колева) - *****
  • Нормално е човек, който няма деца, да не може да проумее детската логика. Защо Метреса, а не Поетеса, а де! Както, и поради наличието на някакви други дефицити, да не може да различи порно от еротика, послание от чиста монета и похлупак за гърне от такъв за тоалетна чиния.
    Не знам защо този разказ предизвика такива вълнения. Това не е част от живота, а самият живот, седнал да погледа делфините. Пошъл, красив, циничен, невинен, изхабен, наивен, озлобен, лековерен. Такъв, какъвто е и в коментарите долу. Всичко си има.

    Но това е само мой прочит.
  • Не винаги коментирам, Влади, но винаги чета творбите ти с удоволствие. Благодаря.
  • Написал си го, както си трябва. Така го разбрах и почувствах. Благодаря, Владимир.
  • Винаги съм ценял възрастните хора, които спазват правописа.
  • Това беше хубаво, Пепи! Хубава вечер!
  • И това е от метрото, усмивка!
    "В подлеза на метрото един малък човек, около 5-годишен, стои с тате и вдига с усмивка ръка за поздрав на минаващите. Баща му само го чака и се подсмихва на няколко крачки от него, а малкият не спира:
    - Добър ден... Здрасти! - хората му отговарят и се засмиват. Тяхна позната излиза от метрото:
    - О, Жорко, какво правиш тука?
    - Ами утре ще ходим в метрото.
    - В кое метро?
    - Как кое, това тука, ще се возя. Сега само минаваме - жената му отговори нещо и тръгна към стълбите, а Жорко се провикна след нея:
    - И да знаеш, днеска е един прекрасен ден, защото вече ядох сладолед!"
  • Преди време се сблъсках с такъв тип като теб в метрото. Извиних му, че съм го прередил на опашката за цигари. Така беше. После той изръмжа. Извиних се втори път. Дори се опитах да го потупам по рамото, а той се озъби и каза, че ще ми счупи очилата. Беше ядосан, защото правото му беше нарушено. Така елементарните хора възприемат демокрацията. Какво очакваше той? Обезщетение? Имуществено благо? Или ругатня, както обикновено общуват радомирци?
  • Уважаеми Владимир, след последния ви коментар, позволете ми да оттегля пожеланието си към вас "Бъдете здрав" и настоятелно да ви моля да потърсите необходимата ви помощ. И съм до тук, изпълних чисто човешкия си дълг. Надявам се да се оправите. Успех!
  • Прав сте, уважаеми Владимир. Аз никога не бих могъл да се разбера с някого, който трие чуждото мнение, само защото не му харесва. Какво да се прави, така съм възпитан. Но явно криво съм бил възпитаван. Бъдете здрав и вие!
  • А, Анани, видях, че си от Радомир. И аз съм от там. Значи - никога няма да се разберем. Бъди здрав. Ако беше такъв (поне ментално), щеше да разбереш, че горното не е история, а послание.
  • Дам, грешките са гадно нещо.... Както казах, жалка история...
  • Извинявай, Анани, погрешка го направих. Върни го, моля. Исках да изтрия моя коментар, а се оказа, че е невъзможно. Или поне аз не успях. А за очите ти не ми дреме. Иначе казано.
  • Охо, трием коментари... Никак не ме учудва. Все пак, не всички сме с красиви очи...
    Знаете ли, доста е жалка тази история, извинете, че имах наглостта да кажа какво мисля. Останете си със здраве и трийте колкото ви душа иска!
  • Жабок, чух за него миналото лято. Не делфин, а шафрантия, с ей-такива очи. Ама казват, че погинал от коронавирус. Или както днес ги наричат срамните болести, нещо таковау задушевно. Сабале не бива да се кльопа риба. Това е изводът.
  • Миналото лято видях един делфин проститутка и имаше красиви очи.
  • Благодаря за анализа, Анани. Занапред ще внимавам по-задълбочено убийственото хранително поведение на делфините рано сутрин, както и некрасивите очи на простиутките в телекомуникационно отношение, когато стоят зад гише. Още веднъж - поклон за коментара.
  • Между другото, делфините рано сутрин не ни поздравяват, а просто убиват и ядат риби. И проститутките в повечето случаи нямат красиви очи, а приличат на служителите в телекомуникационните фирми, само дето не са чак толкова нагли и безцеремонни като тях. Такива ми ти работи....
  • Като на кинолента виждах всичко, докато четях!
    Удоволствието е изцяло мое, благодаря!

    пп
    ролята на автора е да предизвика въображението и възприятията на четящите, а ти го правиш много добре! И диалозите, и описанията, и въобще - обичам да те чета!
  • Този “отвратителен” български манталитет ни е помогнал да оцелеем, Дарина. Ела да видиш какво се казва “манталитет” тук, където живея аз. Има култура, но няма душа...

    П.С. В писмената (а и в устната реч), когато се обръщаш към някого, го назоваш по име. Лично или нарицателно (например бай Оня). Така е прието. Иначе е неуважително. Твоето обаче предизвиква само съжаление, Дарина, Щураче, Любимка, Меденка, или каквато си.

    Ще ме прощаваш за лиричното отклонение, Владо, нещо ми писва, когато пишман-автори се мъчат да правят разбор на нещо, което нямат сетива да усетят.
  • Този български манталитет е отвратителен!
  • Благодаря още веднъж, Любимка. Ще се опитам да предам твоята мъдрост на внуците си, децата ми са вече големи и притежават собствено вкъщи и Тв.
  • Знаеш ли как децата си избират имена? Когато са харесали някой, когото вкъщи или по Тв, са нарекли така.
  • Благодаря, Роси, Петре, Гюлсер, Любимка (всъщност девойчето не иска да става метреса и според мен не познава значението на думата, но любопитството към стремежа на приятелката надделява). Силве - два пъти благодаря.
  • Не ми стигна мястото да кажа, че всичко е описано великолепно - от най-дребния детайл на плажа, до типажа на двете героини. В няколко кратки изречения два свята: цинизмът и любопитството на невинността се срещат, за да ни засветят като светулки и може би да ни направят малко по-виждащи и по-добри. Фонът с море и биещи се, уморени мъже е като буфер на емоциите. Прочетох с интерес, Владимир.
  • Откакто свят светува тази професия я има, не виждам кой знае какво втрещяващо. Фалшивият морал е къде по-страшен. Илюзиите на идеалистите са по-опасни има достатъчно примери. Страшното е това да не е твой избор. Да си принуден, да ти е втълпено, че това е единственият начин да оцелееш. Да не знаеш друг такъв и да се пуснеш по течението. Примерът на родителите, така е, Щураче. Познавам такова семейство, но и не бяха много по-бедни от други, които работеха във фабрики. Просто майк разсъждаваше примитивно и бабата също. Внучката стана проститутка в чужбина и пращаше пари на майка си и новите й две деца. Деца, които са на "спасителите". Мъже, предрешени като такива, снабдяващи я с кисело мляко, я с хранителни продукти. После тези мъже изчезнаха. Сега като се връщам назад все ми е пред очите майката, с една торба в ръката, пълна с кисели млека.Осъдителна ли е нейната примитивност?И кой казва, че хората имат еднакви ценности? После идва сънят. Този сън, в който би могъл да имаш избор.
  • Прочетох разказа, защото видях коментара, че повече млади хора трябвало да го прочетат. Аз пък мисля, че трябва да го прочетат най-вече възрастни хора и родители, тъй като децата волно или неволно копират възрастните, често копията са доста гротескни, но са копия. Представяте ли си какви са хората сред които расте онова дете, за да иска да стане метреса? Сред какви идеали.
  • Падението човешко има много имена: проституция, алкохолизъм ….. Щастливата съдба избор ли е? От какво и от кого зависи той? Тези въпроси събуди в съзнанието ми разказът ти, Владимир. Много болка по погубената човечност има в тази творба. С пестеливи детайли си създал ярки, запомнящи се образи. Контрастът низвергната човечност/ неопошлена чистота и невинност много ми допадна. Усетих настроение, подобно на онова, което внушават „Босоногите деца“ , „Децата на града“, „Уличната жена“ и др. стихотворения на Христо Смирненски на социална тематика. Докосваш осезаемо емоционално-мисловния свят на читателя. Повече млади хора трябва да прочетат този разказ. Благодаря за „сутрешната закуска на плажа“!
  • Браво, Владо! Трогна ме! Опитомил си опърничавите думи в прекрасни изречения, и си разказал една истинска история за живота. Нямам какво повече да кажа.
  • Светулки...там, където "богатият никога не спи, напърчен като Ню Йорк или като друго нещо, което е прекалено алчно да почива..."
    Убийствен реализъм, страхотен разказ! Порочното, изхабено, безстойностно живуркане, противопоставено на детската невинност и чистота... Но каквото и да напиша като коментар, няма да е на нивото на въздействието на това произведение, на изгарящия въпрос: "Защо?!".
Предложения
: ??:??