Тя беше просто едно малко момиченце, седнало на полу счупената пейка в кварталната градинка. Май беше там всяка сутрин, когато излизах за работа, но не й обръщах внимание – просто едно дете от квартала.
Понякога ми се струваше, че ми се усмихва, възможно е и аз да съм отвръщал механично на усмивката й, но главата би беше така претъпкана с проблеми, че изобщо не ми беше до малки дечица. Особено напоследък, когато се оказа, че трябва да си търся нова работа, а гаджето ми е бременно.
Знам, че от мен се очакваше да направя необходимото, все пак не се познавахме от вчера – заедно сме повече от две години. Един нормален, любящ мъж би посрещнал такава новина с радост и веднага би предложил брак. Аз обаче й казах да постъпи както намери за добре, и че ще приема всяко нейно решение. Тя все още не беше завършила университета, имаше си своите амбиции и планове за бъдещето, а и това ни дойде доста неочаквано. Абе колкото и оправдания да си търся, истината е, че дълбоко в себе си знаех, че съм пост ...