Вече се бях отказал от отвратителния навик да бързам. Ходех си спокойно и бавно все едно стъпвах по долари, въпреки че в онзи момент имах дрехите по себе си (те поне ми даваха представителен вид) и нито петак в джоба. Една от причините беше, че си имах нова майка, или по-точно нейна заместничка, която се грижеше за мен. Не ми даваше да излизам с пари, за да не правя глупости. Вкъщи пък се прибирах и тя влизаше в ролята на нещо средно между полицейско куче и строг полицай, въоръжен с голяма доза мнителност. Човек, който знае номерата и логиката на нарушителите на реда. Знае колко могат те да бъдат изобретателни. Къщата регулярно се подлагаше на обстойно претърсване за скрита контрабанда.

Всъщност бях много благодарен за това, защото тогава започна моето пътешествие към Четвъртото измерение, към свободния живот и духовното израстване, без което бях живял години наред. Но това е досадна тема за отегчителни разговори. Единственото по-скучно от тези разговори между двама събеседници е това да си говорят за "времето". Често, когато двама скучаят и се чудят какво да кажат, започват да коментират колко е слънчево или дъждовно, как го дават в неделята да се развали или оправи, времето, и такива работи. Хората не трябва да се срамуват от мълчанието, то е най-приятно, но удоволствието от него съществува само между две души, които се разбират и без думи. 

"Думите са излишни", пееха в онази велика песен на Депеш.

По този повод се сетих как веднъж казах на една жена, която беше достатъчно глупава, за да се съгласи да се запознаем и да ми даде номера си, че е толкова хубава, толкова ми харесва, че с кеф ще ѝ оближа анусчето, което съм уверен, че е розово! Пълен идиот, но така е, когато си под влиянието на Негово благородие - алкохолът. Веднъж пък с един приятел стояхме и разяснявахме доста "екзистенциални" въпроси. Например той, разбираш ли, твърдеше, че "оргия" е всичко с над двама души. Това е "групов секс", разправям му аз. За оргията ти трябват поне шест участника: минимум двама мастурбиращи и поне две двойки, които се сменят.Това са утвърдени стандарти в порно-индустрията, на която, ако трябва да съм искрен въобще не съм голям фен. Много по-интересно е да гледаш как разни нимфоманки си правят home-made клипчета, докато се самозадоволяват. Че какво по-възбуждащо от това да го правите едновременно? Е, на живо, с партньорка е още по-интересно, разбира се.

Все тая. 

Вървя си аз, държа си цигарата в леко присвитата си и издадена ръка, жест по който винаги познавам хората на изкуството и зад себе си чувам как вие някаква линейка и бърза да ме задмине. Сирените вият, светлините се разливат в тъмнината, а аз си мисля при кой ли отиват. И какво нещо е иронията на живота: пред мен гледам катафалка. Катафалката и линейката се разминаха - линейката с бясна скорост, а катафалката пък се движеше повече от бавно. С тържествена скорост, сякаш вътре имаше наистина мъртвец. А знам ли - може и да е имало. Пу, мама му стара, я да забързам малко крачката. Не искам и аз да съм бавен. Въпреки че, когато бързаме пропускаме всички онези детайли и неща, които си заслужават, докато се надпреварваме със забързаното и скучно ежедневие, еднаквост, посредственост и негативност. 

Нямах конкретна цел, просто се разхождах и гледах хората, както ентомографите гледат на насекомите - с научен интерес и желание да знае всичко за тях. Но не по начина, по който софийските бабички на пейките пред блока познават всички и знаят всичко за тях. Задавах си странни въпроси. Например, ей' тая мацка - как ли се е събудила днес? Дали косата ѝ е била права или къдрава. Или - тоя пич на щанда за алкохол дали ще направи онази отвратителна безвкусица да изсипе Кока-Колата директно в чашата с водката. Не че и по отделно известната газирана напитка и водката са добра комбинация, но когато седнеш да обясняваш обикновено, поне в България е така, срещаш яростна съпротива и бързо отмяташ с ръка. 

Моят най-голям враг е ежедневието. Излятите като на конвейер за консуматори и послушни бачкатори еднакви хорица са рядко отблъскващи.Те дори помежду си не се понасят.

За тях никой не пише песни, не прави филми или книги. Светът принадлежи на различните, на онези, които правят каквото си искат. Онези, които гласуват закони, а през почивката шмъркат кокаин в тоалетните. Онези, които са богати и известни и пикаят върху главите на фанатичната публика, събрала се на концерт. Идолите. Лудия Дали, Ницше, който в онези времена обяви, че Боговете са мъртви , запали поредна цигара и изшмърка дълга линия с кокаин. На Хемингуей, който не сяда без чашка. На self-made милионерът. На Яворов, който показа, че "мъжкото достойнство" не се измерва в сантиметрите на висящия ти чеп, а в чистата любов към Жената. На Вапцаров, който написа на своята един от най-прекрасните стихове, които съм чел някога, минути преди да го разстрелят. Светът принадлежи на хората с талант, на смелите и силните, всичко в него също им принадлежи, най-вече обикновените хора. Тези хора са различни - едните са издигнати като примери за достойнство, други са спорни или дори презирани. Но от кой? От "общественото мнение" именно на еднаквите. Великите - добри или лоши си поделят собствеността на света. Разковничето е в това кои ще притежават повече. Гледайки светът днес, то определено отрицателните герои притежават най-много. Но все тая - това е проблем на обикновените.

Светът е толкова жесток към хората без въображение и някакъв талант. А ежедневието е най-неуморния и зъл фабрикант, който продължава да произвежда такива безлични хора, пренаселващи светът, който иначе е прекрасно място, за което си струва да се борим - както беше казал един от Великите.

Много, много дефектни бройки се раждат от това безумно свръхпроизводство...