24.02.2015 г., 22:33 ч.

Сянката - глава 10 

  Проза » Повести и романи
623 0 1
15 мин за четене

Глава 10

 

            Лиса беше облечена само в някаква бяла ношница и беше в безсъзнание в ръцете на Рин, но не изглеждаше сякаш й бяха причинили страдание. Рин поведе по коридора, а аз хвърлих тревожен поглед към Те-хьон. За мой ужас той се беше подпрял на стената с една ръка и продължаваше да диша дълбоко.    

            -Боли ли? – попитах. Те-хьон срещна интересните си очи с мен и направи усилие да ми се усмихне мило. Сърцето ми се стопли от това изражение. Не исках никога да ме гледа с омраза... потръпнах. Аз се бях опитал да убия Рин. Погледнах към ръцете си и размърдах пръстите си. Господи, аз се бях опитал да убия братчето ми.

            -Да вървим – каза Рин.

            -Никъде няма да вървите – чух до болка познат студен глас и замръзнах. Сетне рязко се обърнахме.

            Зад нас стоеше Зак, облечен в изискан светлосив костюм и със стилизирана назад от лицето коса. От дясната му страна беше застанала Стела със свирепо изражение на лицето, а зад тях – поне 20 охранители. Зяпнах и потърсих връзката със съзнанието му, но осъзнах, че бях припаднал. А това автоматично беше съсипало връзката ми с всички.

            Зак го беше разбрал и сега изглеждаше озверял, но плашещо контролиран. Той беше майстор на маската. Майстор на театъра. Потръпнах. Вече бяхме загазили. Рин не беше въоражен, Те-хьон беше зле, а аз не можех да направя нищичко.

            -Къде си мислите, че можете да идвате неканени? – попита Зак и басовият му глас отекна мощно в коридора. Стела ме гледаше настръхнала.

            Нямах избор, освен да гледам недружелюбно към Зак.

            -Отведете ги! – заповяда Зак на войниците си.

            -НЕ! – извика внезапно Рин.

            Те-хьон застана пред нас.

            -Томанкара, РИН! /Бягайте, Рин!/– каза Те-хьон с плашеща интонация. Аз примигах, неразбирайки за какво става въпрос.

            Войниците задминаха Зак и се насочиха към Те-хьон, който разпери ръцете си в защитнически жест.           

            -КАРА! /Тръгвайте!/ – извика Те-хьон гневно.

            -Бягаме, Фера! – каза Рин и срещна разплакания си поглед с моя. Двамата хукнахме, оставяйки болният Те-хьон да се изправи срещу 20 войника. Това не беше възможно. Не трябваше да се случва. Заковах се на място и се обърнах към Те-хьон.

            Тъкмо го нападнаха и той се зае да отблъсква ударите им. Един от тях обаче успя да го удари силно в главата и той залитна, при което вторият го срита по хълбока и го събори назад.

            -Фера! – извика ми Рин.

            Погледнах към близнака ми. Той продължаваше да плаче и да ме гледа отчаяно, помъкнал отпуснатата Лиса. Наистина ли можеше да изостави Те-хьон на тези откачалки?!

            Хукнах обратно, промуших се през всичките удари и легнах върху Те-хьон, когото се бяха заели просто да бият, ритат и съсипват на земята. Явно не беше способен повече да се бие.

            -Спрете!! – извика Зак ледено. Войниците спряха, въпреки че преди да го направят си получих няколко жестоки удара в гърба. Притисках се към тялото на Те-хьон, а той дишаше накъсано под мен.

            -Вземете мен! – занареждах аз – вземете ме! Зак, ще бъда сянка! Ще се подчиня!! Остави Те-хьон и Рин намира! Моля те, умолявам те!!

            -Дръпни се от мен – прошепна ми тихо Те-хьон – мога да се справя. Разсей ги.

            Стиснах челюст, станах от него и се проснах на колене пред всичките войници. Не ми беше трудно да плача в такава ситуация, а и целият треперех от истински страх. Погледнах Зак право в тези черни като нощта очи, които толкова бях обичал. Ако нещо беше останало в него от човека, когото обичах, сега щях да го извикам наяве.

            Той ме гледаше. Не даваше никаква заповед на войниците си и те стояха настрани.

            Зак тръгна бавно към мен. Сълзите се лееха от очите ми. Зак се наведе към мен и ми подаде ръка, с която ме вдигна на крака. Сетне обгърна с длани лицето ми, съзерцавайки сякаш чертите ми.

            -Аз... – започна той бавно, вгледан в мен. Но Те-хьон не му даде шанс да довърши изречението си. Тъй като той вече дори не беше на земята. Беше се изправил бърз като змия, взел от колана на един от войниците пистолета и сега започна да разстрелва всички. Зак ме дръпна към себе си, явно може би да ме вземе като заложник, но в цялата какафония аз инстинктивно захапах така силно ръката му, че той ме пусна с писък. Сритах го непоколебимо с коляно в слабините и въпреки че викът му разтресе моето собствено тяло с болка, аз в момента дори не знаех дали съм мъж или просто не съществувам. Не ставаше въпрос за никакви ценности. Поне не и за мен.

            Те-хьон ме дръпна за ръката така силно, че за малко да измъкне рамото ми от ставата. Затичах се с него, без да се обръщам назад. Завихме зад ъгъла и Те-хьон ме пусна и притисна гръб в стената, дишайки тежко. От устата му се стичаше кръв, а потта му лъщеше на флуоресцентните лампи.

            Той подаде пистолета на Рин, и русокосият ми близнак бързо хвана оръжието, преди кореецът да го изпусне на земята.

            -Да се спасяваме – каза Рин – Те-хьон-а...

            Той сякаш не знаеше какво да каже. Те-хьон дишаше тежко и болезнено. Вече определено ми изглеждаше на болен.

            -Бягайте към изхода на трето ниво – каза Те-хьон дрезгаво.

            -Дръж Лиса! – изкомандва ме Рин и ми подаде отпуснатото в безсъзнание момиче. Аз я стиснах с всички сили, въпреки че носенето й едва ли щеше да ми е толкова елементарно, колкото беше за Рин. Рин хвана Те-хьон през кръста и кореецът се облегна на него, едва задържайки се на краката си.

             Започнахме бавно да се придвижваме, когато се случи нещо абсолютно странно. Цялата сграда се разтресе, тоновете бетон над главите ни заскимтяха. Заковах се на място, стиснал отпуснатото тяло на Лиса. Имах чувството, че някой бе бомбандирал базата на Зак.

            -К-какво стана? – попитах изплашено. Рин ме гледаше неразгадаемо странно, стиснал Те-хьон, който бавно притваряше клепачи над изморените си красиви очи.

            Нова експлозия разтресе околностите и парчета мазилка паднаха пред нас от тавана. Сърцето ми трещеше оглушително от ужас.

            -Да излезем през белия сектор – каза Те-хьон – ще мога да пробия защитите на кодовете там.

            -Белият сектор... – каза Рин тихо.

            Загледах се в неразгадаемото лице на близнака ми и проклех факта, че връзката между нас се беше прекъснала.

            -Нямаме време – настоятелно каза Те-хьон с дрезгав глас. Вдигна поглед към мен. - тръгваме!

            Кимнах му, стиснах Лиса и тръгнахме наляво, вместо да продължим нагоре. Още един трус почти ме събори на земята, заедно с Лиса. Не след дълго се озовахме срещу кръгла бяла метална врата с кръгла ръчка в средата. По ръбовете на окръжността светеха червени лампички, обикалящи по часовниковата стрелка. Потръпнах. Защо този вход някак не ми вдъхваше доверие?

            Нов трус. Наложи се за момент да оставя отпуснатото тяло на Лиса до стената, тъй като ръцете ми болезнено отмаляваха. Те-хьон се зае да пише нещо на малко устройство, приличащо на мобилен телефон, докато Рин го подкрепяше през кръста. Сърцето ми прескочи един удар.

            -Кажете ми какво става! – рязко казах и хванах близнака ми за рамото. Сините му очи ме погледнаха за миг изплашени, преди той да се овладее, преценявайки може би по погледа ми дали го разпознавам или не. Стомахът ми се сгърчи с подновено чувство за вина, сплетено с паника от неизвестните трусове и падащата мазилка.

            -Изглежда баща му е решил да не чака 12 часа – каза ми Рин и хвърли поглед към корееца, сетне сви рамене – Те-хьон винаги ми е казвал, че баща му е един нетърпелив човек.

            Потръпнах.

            -Какво искаш да кажеш? Нападат ли ги?

            Рин кимна.

            -Най-вероятно ще нападнат първо базата, и после цивилните организации – каза брат ми замислено – или вече са нападнали цивилните. Няма начин да разберем, но е факт, че мисията ни се провали.

            -Не трябва ли да ги спрем? – потреперих аз.

            -Ти, аз и Те-хьон срещу армията на Рена? Няма шанс. Можеш ако искаш да зарежеш Лиса тук, няма значение дали е с нас. Войната е неизбежна.

            Зяпнах безмълвно в брат ми.

            -Ти не си добре – прошепнах му – как можеш да кажеш такова нещо? Тя ми е приятелка! Няма да я...

            Зак.

            Войната е неизбежна.

            Експлозии?

            В такт с импулсивния си характер рязко обърнах гръб на Рин и хукнах обратно по коридора.

            -Фера!! – извика ме стъписан брат ми.

            -Тръгвайте без мен!! – извиках му в отговор без да се обръщам и завих зад коридора. Продължих оттам, откъдето бяхме дошли, надпреварвайки се със собствените си мисли. Нова експлозия ме събори на земята, но бързо се съвзех и отново се вдигнах на крака. Мисията ни беше провалена, но това не ме правеше по-малко живо същество.

            Не исках да си мисля, че в мен има останали чувства към Зак, но нямаше и къде да избягам от истината. Аз едва го бях преживял. Май не го бях преживял. Той беше най-голямата ми любов, затова нямаше начин да не се върна за него. Бягах с всички сили по коридора, звукът от стъпките ми обаче почти не се чуваше, тъй като страхът бе изключил почти слуха ми. Единствено чувах ударите на сърцето си.

            Стигнах до сектор 24, където заради убийствените действия на Те-хьон всички охранители на Зак бяха застреляни. Този път бяха мъртви, тъй като той беше взел от техните оръжия, напълно истинско мъртви. И по дяволите, ако не бяха застреляни всичките между очите. Страхът плъзна по кожата ми.

            С кого се бях сдружил? Не убивали, ако не било абсолютно наложително? Вярно, те щяха да ни отведат, но не беше нужно всичките да са мъртви. Стела също.

            Само Зак не беше застрелян, седеше коленичил сред всичките трупове и заровил лицето си зад ръце. Дишането му беше накъсано и паническо.

            -Зак! – повиках го. Той бавно смъкна ръцете от лицето си и черните му очи ме фиксираха. Проклех реакцията на душата ми от този поглед.

            -Фера, какво... – той млъкна. Гледаше ме.

            -Ставай. Атакуват ви.

            -Усетих – каза той.

            -Какво ще правиш? Няма ли да се евакуираш?

            Той поклати глава с празен поглед.

            -Скоро тук ще е армията на Комитета. Няма нужда да се евакуирам.

            -Но Зак...

            -Няма да ни победят – каза ми той, но нещо в тона му или изражението ме накараха да се съмнявам – от години се подготвяме за боя срещу тях. Това, че той настъпва по-рано от очакваното не трябва да ни изненадва. Ние сме готови.

            -Тогава ти защо си тук?

            Той преглътна и поклати глава, запазвайки мълчанието си, а истината – скрита зад мрачните му очи. Коленичих срещу него без да се замислям и се взрях дълбоко в очите му, надявайки се да пробия защитната му маска.

            Но тя бе непробиваема. Той ме гледаше с празен поглед.

            -Искаше да ми кажеш нещо по-рано – напомних му аз, спомняйки си как беше хванал лицето ми с длани – поне дойдох да го чуя. Нека не съм се върнал напразно, Зак.

             Нова експлозия. За момент се ужасих дали вече всичко не беше срутено над нас. Дали Рин и Те-хьон се бяха измъкнали?!

            Още мазилка се свлече покрай нас.         

            -Защо таванът е такъв? – попитах с любопитство. Стените и пода на коридора изглеждаха метални, тогава защо таванът не беше?

            Зак се засмя горчиво. Смръщих вежди и погледнах към пода. Докоснах го. Беше топъл.

            -Каква е тази... – вдигнах отново очи към тавана. На места изглеждаше метален – това... това не е истински метал?!

            Зак кимна.

            -Защо, Зак?! – ядосах му се аз.

            -Нямахме бюджет. Това си е бетон, просто е покрит с тънък слой, наподобяващ метал – каза Зак – когато построихме тази база, аз...

            Станах на крака с гневно изражение, прекъсвайки думите му. Той проследи движението ми инстинктивно с дълбоките си черни очи.

            -Тръгваш ли с мен? – попитах го, изведнъж изпълнен с прилив на енергия – махаме се от тук завинаги! Присъединяваш се към ренегатите и живееш добър живот! Или не – тръснах глава – не! Махаме се е и от ренегатите и отиваме да живеем спокойно, без да участваме в никакви битки.

            Зак се засмя. Саркастичната му усмивка. Потръпнах.

            -Зак, моля те – изведнъж се чувствах все едно се бях върнал в миналото и го умолявах да не ме изоставя. Но не можех да се спра – моля те, зарежи всичко.

            -Знаеш, че никога няма да го направя. Махай се оттук, Фера, преди да съм решил да те хвана и да те използвам да ме защитиш срещу решението на Борда да ме отстранят – бързо изговори той. Изправи се на крака – махай се!! – изкрещя ми.

            Очите му бяха непоклатимо фиксирани върху мен. Нямах избор, освен да не побегна отново, без да имам понятие дали въобще ще успея да се измъкна. Стигнах отново до входа на белия сектор и той беше затворен, а от Рин и Те-хьон нямаше и помен. Да, разбира се, че не биха ме изчакали, мина ми през ума. Сигурно Рин си беше помислил, че ги предавам.

            Не знаех как да го отворя.

            -Най-сетне, Фера! – чух гласът на Лиса зад гърба ми и подскочих – ти най-сетне дойде.

            Обърнах се – тя вече беше будна и ме гледаше с изплашените си светлозелени очи. Косата й беше разбъркана и й придаваше плашещ първобитен вид.

            -Оставиха ме да те чакам с това – тя вдигна устройството, което Те-хьон беше използвал – хайде, да се махаме оттук.

            Тя го допря до клавиатурата, сетне завъртя ръчката и кръгообразната врата се отвори тежко. Помогнах й да бутнем конструкцията й и после се затичахме по изключително белия коридор. Миришеше ужасяващо гнусно. Не знаех защо, не исках и да мисля защо по пода имаше белезникава течност. Не исках да мисля какво е това място и се стараех да не поглеждам към клетките, редящи се от двете страни на коридора.

            Само че не успях да устоя веднъж и видях прилепнало до решетките ужасяващо чудовище, смесица между куче и октопод, или нещо такова. Очите му червени блеснаха и стомахът ми се преобърна от ужас.

            -АААААаа! – изпищях.

            -Мутантите на организацията им – чух задъхания вик на Лиса зад гърба ми – не ги гледай твърде много! Бягай!

            Аз се бях заковал на място и не можех да отместя очи от странното чудовище. То се опитваше да провре пипалата си през тесните решетки. Преглътнах вцепенен от ужас.

            Нещо ме докосна нежно по врата, изпищях и се обърнах. Беше друго подобно същество, което бе провряло дълго пипало през една дупка до вратата си и ме беше докоснало с него.

            Лиса тъкмо ме настигна и ме задърпа за китката. Мястото, където онова същество ме беше докоснало, ме сърбеше ужасяващо и кожата сякаш гореше. Надявях се докосването му да не е отровно.

           

           

            Седях на тротоара и пред мен минаваха безбройни автомобили, никой не се интересуваше от другите хора наоколо. В ума ми се въртяха само очите на Зак и не можех да се отърся от тревогата какво ще се случи сега с него. Вятърът развяваше косата ми и свободната ми разкопчана риза. Пръстите ми все още трепереха, затова държах ръцете си със свити юмруци. Очите ми бяха насълзени, а гърлото болезнено ми пречеше да преглъщам.

            -Аз ще... се връщам при Рена – каза ми Лиса.

            -Върви където си искаш – казах й незаинтересовано. Може би беше изминало известно време, в което стояхме просто тук – върви.

            -Благодаря ти, че ме спаси.

            Заклатих глава.

            -Никой не е прав. Никой не е прав, това е гнусно – сурово казах аз, без да поглеждам към Лиса – махай се оттук и отивай да участваш в тая пародия.

            -Ами ти?

            -Аз няма да участвам! – станах от тротоара, обърнах гръб на Лиса и измъкнах от джоба на дънките си телефона. Хвърлих го на земята. Той така или иначе не беше мой. Аз нямах тук никакви мои вещи, разбира се. Вятърът бе така студен.

            Сълзите ми така горещи. Без да се обръщам назад, без да мисля повече, без да успявам да разкарам образа за две черни очи от ума си аз продължих напред по булеварда. Сетне излязох от града. Сетне продължих нататък, като махвах на стоп на някоя от преминаващите коли.

            Накрая един с каросерия спря.

            -Закъде си, дребосък? – попита ме той, загледан в очите ми. Една сълза се стече от окото ми.

            -Денвил – казах простичко. Почти не успях да разпозная гласа си.

            -Какво ти се е случило? – попита ме непознатият.

            Заклатих глава.

            -Искам просто да се прибера вкъщи – отвърнах му.

            -Скачай отзад – каза той.

            Настаних се при струпани в каросерията железа с неизвестно за мен предназначение. Излегнах се и се загледах в чистото синьо небе и короните на дърветата, които обгръщаха пътя като тунел. Не беше твърдо под гърба ми. Въздухът не беше студен. И нищо нямаше значение.

            Нито Те-хьон и неговата болест, нито Рин и факта, че ми е брат, нито Лиса или Зак. Всички тези хора участваха в тази ужасно сбъркана пародия и се биеха за нещо, от което нямаше смисъл. Унищожаваха неща, убиваха хора без това да има смисъл.

 

© Даниел Добринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не мога да кажа със сигурност, защото сега го пиша Предполагам максимум десетина...
Предложения
: ??:??