20.04.2015 г., 17:56 ч.

Сянката - глава 16 

  Проза » Повести и романи
847 0 1
13 мин за четене

 

 

            Зак беше облечен в изряден тъмносив костюм, катраненочерната му коса беше подредена назад от красивото му, аристократично лице. Той държеше лед в черните си очи, но плашеща усмивка на устните си. Погледна ме за кратко, но не изрази никаква друга емоционална реакция към присъствието ми. Те-хьон го гледаше враждебно, а Зак се взря в лицето на корееца.

            -Знаеш ли, създаде ми много проблеми с тези убийства – заяви Зак на корееца вместо поздрав. Те-хьон се пое бавно и дълбоко въздух, а Зак дойде при нас и ме погледна отново –  ще седнем ли, господа?

            Подчиних се, преди да помисля повторно. Те-хьон и Зак също седнаха, като последният се настани сякаш притежава мястото. Изглеждаше леден, самоуверен и плашещ. Промъкнах се в мислите му – той беше сега спокоен и напълно плашещо амбициран. В ума му се въртеше само желанието да разбере пътя към двореца и да доведе организацията на Рена до крах.

            Той ме погледна.     

            -Отново ли шпионираш мислите ми? – попита ме той с аристократичен тон, с известна доза лека превзетост. Смръщих вежди.

            -Ти сам искаше – не се сдържах. Острота проблесна в черните му очи за части от секундата. В ума му се развихри спонтанен гняв към мен, от който настръхнах тревожно. Но не посмях да кажа нищо.

            -Да говорим по работа – каза Зак студено – нямам много време.

            Те-хьон измъкна лаптопа си и след като ме погледна за потвърждение, започна да обяснява на Зак различни подробности от начина на проникване в Замъка. Мислите на бившия ми приятел се въртяха около учудването, че никой от Комитета не е знаел за това и около факта, че е страхотен удар, който да го постави на водещи позиции.

            Моята работа там беше да следя само Зак да не се опита да ни измами и той го знаеше, като на няколко пъти ме погледна съсредоточено и ми изпрати мисъл „Знам, че ме слушаш. Чист съм, нали?” – с подигравателна нотка. След като всички приготовления по плана бяха готови – а всъщност се оказа, че хората, които Зак ще изпрати, няма да подозират за паралелността на мисията на Те-хьон. Те щяха да отговарят за отвличането на колкото се може повече деца от двореца, докато Те-хьон щеше само да следи дали всичко се изпълнява като хората. След това Зак трябваше да предаде децата на нас, като Те-хьон се заемеше да ги излекува от Сянката. Зак беше заявил, че ще подготви стар склад извън града, където ще ги затвори и ще ги държи упоени докато Те-хьон ги поеме. И това беше великата мисия, заедно с това, че кореецът щеше и да открадне важни планове от базата на Рена, както и вирусът на сянката от лабораторията на баща си, в случай, че е нов и че трябва тепърва да се разбира схемата му и начина на лечение. Това обаче не влизаше в нещата, които Зак знаеше.  Те-хьон беше настоял пред мен Зак да не знае и беше изтъкнал, че вече достатъчно сме му „помогнали”, известявайки го за начин да сломи Рена.

             Обсъдиха всички възможности, и когато видях, че разговорът върви към края си, спрях да наблюдавам мислите на Зак и да внимавам върху тях и позволих на моите собствени мисли да ме обсебят този път. Наблюдавах Зак, сякаш го виждах за последно, изящните аристократични черти на лицето му, изразените скули, дългите извити тъмни мигли. Начинът по който той довърши разговора дипломатически и някак твърде лидерски, стана от масата и ни пожела хубав ден. Преди да се обърне обаче ми хвърли един многозначителен поглед, от който сърцето ми подскочи.       

            -Те-хьон, само за момент ме изчакай – казах на корееца, когато вече бяхме пред колата. Зак беше паркирал БМВ-то си наблизо и сега стоеше, облегнат на колата и пушеше, докато гледаше към нас.     

            -Какво смяташ да правиш? – попита ме той.

            -Само... искам да го питам нещо – казах. Кореецът сви рамене.

            -Да те придружа ли?
            -Не, недей. Лично е.

            -Добре, Фера – той ми се усмихна мило – но ще гледам към вас. Не мога да рискувам той да ти направи нещо.

            -Нищо няма да ми направи. Ей-сега идвам – казах му и се забързах към Зак. Бившият ми приятел ме проследи с неразгадаемо изражение.

            -Да не забрави нещо? – попита той хладно, фиксирайки ме с черните си очи.

            -Трябва да ми кажеш как да излекувам вируса от себе си.       

            -Казах ти, Фера, не се лекува – каза ми той. Мислите му бяха в съзвучие с думите – и ти казах също, че сега сме врагове. Върви си.

            -Зак... моля те, помогни ми.

            -Не ти ли помагам сега? – попита той с вдигнати вежди – а приятелите ти изтребиха безсърдечно моите хора. И въпреки това аз ви помагам. Аз предавам организацията си в момента. Това не ти ли стига?

            -Този вирус е различен от онзи на Рена, нали? Нали? Кажи ми поне на какво се базира? Как се активира? С какво в мен се е свързал?

            Зак се подсмихна. Съсредоточих силата на мисълта си върху съзнанието му, но той този път беше подготвен и за моя абсолютна изненада си мислеше за рецепта за приготвяне на кекс. Прехапах устна с раздразнение, а той ми се усмихна бавно и победоносно.

            -Моля те, Зак!

            -Върви си, Фера – тихо ми каза той и за момент отклони очи към Те-хьон. В мислите му се завъртя неприязън към корееца, набързо заместена от броя на чаените лъжици захар за кекса. Заклатих глава с отчаяние и отново оставих мислите му настрани от моите.

            -Разбирам – казах му.

            Изненадващо, когато се обръщах, Зак хвана ръката ми и пъхна в нея нещо. Стъписан, обгърнах пръстите си около нещо като малка ампула и погледнах смаян към красавеца. Изражението му беше неразгадаемо, а мислите му повтаряха едно и също изречение. „Слънцето е черно, слънцето е черно, слънцето е черно”... зяпнах го.

            -Не е – заявих. Зак не промени изражението си или мислите.

            -Върви си.

            -Добре.

            Той пусна ръката ми, оставяйки ампулата в хватката ми, качи се в колата си и я подкара с мръсна газ, отдалечавайки се от мен. Погледнах ампулата, която ми беше дал – беше пълна с неизвестна безцветна течност. Дали не ми беше дал лек?

            Тръгнах бавно обратно към колата на Те-хьон, когато чух зад гърба си звук от свистене на гуми. Обърнах се рязко натам, само за видя как сребристото БМВ се е засилило право към мен и...

            -ФЕРА! – чух викът на Те-хьон, а колата ме блъсна силно и секунди по-късно ме обгърна чернота и забвение.

 

           Смътна, неразличима болка пулсираше в цялото ми тяло, което усещах отпуснато на твърда плоскост. Когато отворих очи, което ми отне известно време, се озовах окован за маса в онази стая с червени стени и свещи. Зак ме наблюдаваше с плашеща мрачна усмивка.        

            -К-какво направи! – опитах се да му извикам, но гласът ми стигна само колкото да изплача изречението. Опитах се да се освободя, но бях здраво завързан за черната маса и бях облечен само с една бяла нощница. Зак сви рамене.

            -Измамих те – заяви той – добър съм в решенията в последния момент, нали? И да ти измествам вниманието.

            -З-защо, Зак!!

            -Защото славата е моя. Операцията е моя – заяви Зак – вие няма да се бъркате. И няма да вземете нищо от Рена, тъй като всичко, което е там, принадлежи на моят Комитет. И ще взема всичко.

            -З-зак, о, божичко...

            Черните му очи ме гледаха безчувствено и осъзнах, че и връзката ми с ума му се е прекъснала, тъй като бях изгубил съзнание.

            -Долен мръсник!! – извиках му с гняв. Той се разсмя.

            -Приятна почивка, Фера. Ще се върна, след като бъда коронован отново – заяви той победоносно. Свещите придадоха на красивите му черти дяволски блясък. Той, за моя абсолютна изненада, разкопча нещо от врата си и го постави на корема ми. Стъписан видях, че е китарката-медальон. Зак ми дари още една ослепителна змийска усмивка и ме остави сам в огромната студена стая.

            Очите ми се наляха със сълзи на безсилие. Нямах представа какво се беше случило с Те-хьон. И не можех да се измъкна от тук. Господи, моята наивност ми беше изиграла лоша шега. Не трябваше въобще никога да се захващам с този човек. Никога!

            -О, Зак – прошепнах, огорчен и с разбито за пореден път сърце. Сълзите преливаха от очите ми и аз се разхлипах, окован за ужасната маса в центъра на ужасната готическа стая. Мразех това място. Мразех Зак. Мразех всичко, мразех дори себе си! И най-много ужасния медальон, с който Зак ми се беше подиграл, сякаш се беше подписал под най-ужасното му сатирично произведение на сбъркана литература.          

            След неизвестно време за мен, в което непрекъснато се обвинявах и се тревожех до смърт за Те-хьон и за невинните деца, отвлечени от Рена, тайната врата в стената се отвори и при мен влезе Зак, облечен в бяла лекарска престилка и с разрошена леко коса. Той носеше със себе си черна папка и победоносно изражение на лицето.

            -Върви по дяволите!! – изкрещях в лицето му, когато той се приближи до мен и ми се усмихна плавно.

            -Аз вече съм там. Но ти също скоро ще дойдеш – каза ми той.           

            -Какво направи с Те-хьон!

            Той за момент се изненада от въпроса ми.          

            -О, имаш предвид корееца – подигравателно каза той – е, нищо, прострелях го и го отведох в лабораторията. Изглежда той е... генно модифициран, така да кажа. Искам да проуча силите, които притежава.

            -К-какво?

            Зак се засмя краткотрайно.            

            -Да, нечовешката му сила, бързина и издръжливост. Това е генетично изменение в ДНК. Предполагам баща му, великият Хе-джин Шин, се е набъркал в човешкото на сина си, превръщайки го в машина или пък чудовище. Наречи го както искаш. Но фактът е, че най-сетне дойде моята ера.

            -Зак, моля те, съвземи се!! – разплаках се аз, а Зак доби някак престорено съчувстващо изражение. Погали ме нежно по главата, докато изглеждаше тъжен, а очите му ликуваха плашещо.  

            -Ти се успокой. Няма за какво да се напрягаш толкова, Фера. Всичко свърши, за всички вас.

            -З-зак, ти не си това!           

            -О, точно това съм. За твое съжаление, дребосък.

            -Не, Зак, моля те!! – не се отказвах аз, втренчен в очите му. Нямаше и нотка разумност в тях, нито нотка от онзи човек, който се беше разкривал пред мен. Имах чувството, че стоя пред напълно непознат мъж. Не човек, когото бях целувал и обичал.

            Може би в крайна сметка бях целувал и обичал една илюзия. Продължих да плача, неспособен да се успокоя, докато Зак само ме наблюдаваше с неемоционално изражение и победоносен блясък в очите. Той се радваше на плача ми. Радваше се на болката ми, попиваше я със злобата си и й позволяваше да го кара да се чувства опиянен. Той... се дрогираше със сълзите ми.

            Защо му се бях доверил? Защо, господи, му се бях доверил?!

            Зак ме гледаше сякаш разбира точно какво си мисля. Мина ми през ума да се опитам да осъществя връзка с неговите мисли без да го докосвам, но онова, случило се в съня ми, беше изключение и не знаех как отново да го постигна. Аз самият си нямах и представа как го бях направил. И сега можех само да гледам в тези зли черни очи...

            „Но не и да му дам каквото иска” – изведнъж проблесна в съзнанието ми. Замислих се за Те-хьон, който въпреки болестта си се биеше. За Рин, който въпреки забравеното си време, спомени и всичко, което бе изгубил заради Рена, продължаваше да не се отказва. Нямаше и аз да се вайкам и да се отказвам, също като тези хора.

            Зак вдигна една вежда.

            -Толкова ли разбираш какво си мисля, Зак? – попитах го, вече доста по-спокоен. Гневът се отцеди от тялото ми, оставяйки ме изпълнен със странна стабилност.

            -Предизвикваш ли ме? – попита той. Очите му ме следяха ледено.

            -Няма да се откажа – казах му твърдо и той примига с изненада – Зак. Ти не си това. И докато го осъзнаеш, мога и да съм търпелив.

            Той се намръщи, но задържа очите си върху моите за още известно време, сякаш само от инат.

            -Да те местим в лабораторията – каза той и се обади по телефона – доведете екипа в залата. Да.

            Сетне имаше наглостта да седне на ръба на моята черна маса, за която бях окован и да измъкне от джоба на бялата си престилка кутия с цигари.

-Много си започнал да пушиш – казах му.

Той ме погледна.     

-Мисля, че е време да спреш да ме мислиш за твой приятел. – отбеляза той.

-Ще мисля каквото си искам – не му отстъпих аз.

Преди обаче да продължим разговора, при нас влязоха петима големи мъже, всичките с почти празни погледи и сериозни изражения. О, едва ли бяха необходими толкова хора за мен. Едва ли бях дива пантера.

Зак се отдръпна от масата и скръсти ръце пред гърдите си, а мъжете ме наобиколиха, докато ги оглеждах немалко стресиран. Отключиха оковите на ръцете и краката ми и ме хванаха, вдигайки ме сякаш бях маса. Дори не ме оставиха да стъпя на краката си, понасяйки ме накъдето им скимне. Занесоха ме в онази лаборатория и ме оковаха за друга маса, без дори да ме поглеждат. Преглътнах тревожно.

В тази част на базата им нямаше много следи от онези бомбардировки на Рена, освен леки пукнатини в мазилката. Не знаех коя част от базата е пострадала най-много. Нямах представа как изглежда и отвън, стария склад, входа... Зак взе папка, отбеляза си нещо, докато охранителите – или екипа, по каквото и да беше – излизаха.

-Имаше странни мутанти в белия сектор – казах на Зак, стараейки се гласът ми да не звучи уплашен. Зак ме погледна смръщено.           

-Белият сектор?

-Излязохме от там, не се прави, че не знаеш за съществуването му!

Зак изглеждаше още по-недоволен от преди две секунди.

-Стига де, бяха грозни, ама нищо толкова специално, нали? – продължих аз – само няколко октопода... с мазни пипала.

-Докоснаха ли те? – попита той с равна и някак напрегната интонация. Зяпнах го.

-Да... но ми няма нищо?

-Къде те докоснаха? – продължи. Нима трябваше да се притеснявам? Та аз практически бях забравил, че онова пипалато нещо ме беше докоснало леко.

-По врата. Отзад на врата...

Той дойде до мен, отключи едната ми ръка и я обърна надясно за да погледне врата ми, сетне мигновено ме закопча отново.

            -Това е много странно. Нищо ти няма.

            -Какво трябва да ми има?

            Той не ми отговори, а отбеляза още нещо в папката си и после я остави настрани на един рафт.

            -Добре. Време е да ти инжектирам нова порция от вируса – той се усмихна заговорнически, от което настръхнах. И да, вече ме беше страх. Но явно нямаше какво да правя, затова просто започнах да моля Зак да се осъзнае. Стиснах клепачи. Не исках да гледам лицето му.

            -Не го прави! – извиках ужасен, когато усетих, че той се е приближил съвсем до мен.

© Даниел Добринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Бях те изпуснала за малко, но сега си наваксах
    И... как можа да спреш точно тук?
    Чакам продължението
Предложения
: ??:??