От живеца на водата ли, от що ли, тя се реши да попита:
- Чия беше тази къща преди? – кметът се засуети, като човек, който нямаше какво да прави, а трябваше да прави нещо.
– На баба Съба. Умря преди десет години. От тогава къщата е пуста. Нямаше наследници. Синът ù умря преди нея, а внуците са по чужбина. Тази пролет единият си дойде и я продаде.
- На кого? – изстреля важния въпрос. Кметът млъкна. Опита се да избута от сухото си гърло някаква дума. – Не знам. Адвокати бяха, месец по-късно имотът бе прехвърлен на вас.
- Защо? – остана незададен въпрос. Тръгнаха по калдъръмените улички, предали се в обятията на августовския пек. Кметът избираше уж сенчести места. Почти не срещнаха хора, само нечие магаре, вързано за оградата. Чак като наближиха края на селото и се появи зелена поляна, видяха овчар. Овцете пладнуваха, а той се подпираше на кривака си. Като ги видя, тръгна към тях.
- Здравейте, това да не е новата ни жителка? – като че ли всички я очакваха. – Ха, добре дошла! Ще ви правим ...