Едно насекомо летеше на неголяма височина във въздуха. Едва-едва се олюляваше и немощно се крепеше на крилата си. Рухваше, губеше самообладание, от време на време поспираше на някое цветно листо, за да си почине. После отново отлиташе безшумно. И не се отказа да лети. 
  Полетът на насекомото бе красив. С равномерни движения, то се движеше в траекторията си, описвайки кръгове, като ту трептеше развълнувано, ту леко се ослушваше. Разперваше крилата си докрай и вдишваше въздуха с всяка своя клетка, сякаш за последно. И въпреки че самото то не се славеше и не блестеше с някаква красота, компенсираше това чрез полета си.
   Понякога животинката изкривяваше телцето си, летейки само на едната си страна, сякаш искаше да се подпре на невидимо бастунче. А пък знае ли човек... 
Смрачаваше се и слънцето бавно бе закрито иззад облаците. Неусетно насекомото обърна погледа си, жадно впило очи в последните лъчи на слънцето, сякаш ги виждаше за последен път. И тогава то, със сетни сили, доби кураж и се издигна все по-нагоре и по-нагоре. Знаеше, че тялото му е изтощено, на предела на силите си, но горкото насекомо жалко се бунтуваше срещу него, решено да стигне слънцето. 
   С лъчите си слънцето целуваше огнения хоризонт за последен път този ден. Това бе неговият поздрав за „довиждане”. Тогава летящата твар насочи погледа си към него, впила очи в него така, сякаш го вижда за последен път. И сякаш за последен път тя напрегна силите на немощното си телце, понесена на ветровитите криле на вятъра, и се издигна високо-високо. 
   Но изведнъж нещо се пречупи в животинката и тя го усети. Усети, че угасва и пада все по-надолу и по-надолу. Но защо... защо пропадаше? Тя не искаше да спира полета си, даже никак; искаше само свобода; искаше да продължава да усеща безгрижния вятър да се промъква и да играе с крилата ú. Искаше и да доживее утрешния изгрев. Изнемогваше, залиташе, но продължаваше да лети с последни сили.
   А слънцето вече залязваше. Ех, мое глупаво животинче... не научи ли, че тялото ти е пригодено само за ден живот? Не проумя ли, че не можеш да се бунтуваш срещу природата си? Не разбра ли, че не можеш да стигнеш слънцето само със своите изнемощели криле?
   Едва ли. А и аз самата не можах да ú го кажа. Когато стигнах до нея, тя вече бе легнала върху един малък и назъбен камък, готова да придобие неравномерната му форма и да се превърне в незначителен белег от миналото. Но фацетните ú очи все още отразяваха светлината на последните слънчеви проблясъци.  
   Колко жалко е да бъдеш еднодневка...